Изтръгнати от корен [bg]

Якуб не знаеше: магьосникът го пратил за материали. Когато излязъл, кралят не бил там, а когато се върнал с още сол и билки, кралят и стражите му стояли до подиума с пребледнели лица, а Бало четял от книгата, вече променен: изпод робата му изниквали лапи с остри нокти, други две израснали отстрани, лицето му се издължило в муцуна, но думите продължавали да излизат, макар и изопачени и сподавени…

Гласът му ставаше все по-висок и пронизителен, докато не секна. Ръцете му трепереха.

Алоша му сипа още налевка[6] в чашата.

— По-силно е, отколкото предполагахме — каза тя. — Трябва веднага да я изгорим.

Аз се опитах да стана от табуретката, но тя поклати глава.

— Ти си изтощена. Седни на огнището и ме наблюдавай. Не предприемай нищо, освен ако не видиш, че започва да ме превзема.

Книгата лежеше спокойно на пода сред отломките на каменната маса, осветена и невинна. Алоша взе две ръкавици от стражите и я вдигна. Отнесе я до огнището с дълго призоваващо заклинание, започващо с думите: „Полжит, полжит молин, полжит тало“. Угасналата пепел пламна като огъня в ковачницата й. Пламъците близнаха кориците и ги размекнаха, но книгата само се отвори и запрелиства; страниците й плющяха като знамена на силен вятър; нарисувани зверове се опитваха да привлекат погледа, осветени от огъня.

— Назад! — каза остро Алоша на стражите, някои от които се канеха да пристъпят напред; очите им изглеждаха мътни и запленени. Тя насочи с камата отразена светлина от огъня към лицата им; те премигнаха и отстъпиха назад, пребледнели и уплашени.

Алоша ги наблюдава предпазливо, докато не се отдалечиха, после се обърна към огнището и продължи да пее заклинанието, разперила ръце, за да задържи огъня вътре. Книгата обаче все така съскаше и плюеше като зелено дърво, и отказваше да се подпали, а в стаята се промъкна свежа миризма на пролетни листа; виждах изпъкналите вени на врата на Алоша и напрежението, изписано на лицето й. Опитваше се да държи очите си втренчени в полицата над камината, но те постоянно се плъзваха надолу към грейналите страници. Всеки път, когато това станеше, тя притискаше палец в ръба на камата си. Покапваше кръв и погледът й се вдигаше отново нагоре.

Гласът й започна да пресипва. Оранжеви искри се посипаха по килима и задимяха. Както си седях на табуретката, ги погледнах и бавно запях старата песничка за искрата в огнището, която разказва дългите си истории: „Имало едно време златна принцеса, обикнала тя шут неук. Кралят вдигнал сватба пищна и историята свършва тук! Имало едно време стара Баба Яга с къщичка от масло прясно, пълна тя била със чудеса, но цък-искрицата угасна!“ Угасна и отнесе историята със себе си. Изпях я веднъж тихичко и казах: „Кикра, кикра“, после я запях отново. Летящите искри започнаха да падат като дъжд по страниците и всяка прогаряше по едно малко, черно петънце, преди да угасне. Сипеха се като златен порой, а когато падаха повече накуп, от листовете се вдигаха тънки стълбчета дим.