Прокобата на Господаря Гад [bg]

Владетелите посрещнаха новината със строга сдържаност. Явно се опасяваха, че убийството, за което им бе съобщил Томас, ще подтикне уейнхимите да се откажат от своето служене. Неколцина от Ратниците обаче ахнаха потресени, а зъбите на Сол по сърцето изскърцаха. Томас се озърна към Великана и за миг видя ярост да сковава лицето му. Изражението беше мимолетно, но го разтърси. Неочаквано проумя, че безусловната вярност на Великаните към Земята може да ги превърне опасно в бързи съдници.

Всички в отряда бяха потиснати в края на седмия ден, а луната само го помрачи още повече, зацапана в червено, оцветила нощта като вест за беда. Единствено Томас намираше някаква утеха — дебнещото зло го бе оставило на мира. Но на другия ден пред погледите на конниците се ширна Анделейн. Избраният път водеше през югозападните покрайнини на възвишенията и въпреки сивеещото небе пищността на Анделейн блестеше като най-гордата скъпоценност на Земята. Гледката облекчаваше товара, даряваше на участниците в похода живо свидетелство каква е била Земята преди Оскверняването.

Томас се нуждаеше от това мълчаливо вдъхновение като всички останали, но то му бе отказано. Докато закусваше, стаеното в земята заразно зло пак се впи в него. Кратката отмора предишния ден като че само бе наситила със злоба новото нападение. Усещането направо го събори.

А вечерта, докато събираше алианта, за да се засити, злото го порази толкова ожесточено, че той припадна. Когато се свести, лежеше в ръцете на Сол по сърцето като невръстно дете. Имаше неясен спомен колко се е гърчил.

— Свали си обувките! — помоли го веднага Великанът.

Вцепенението изпълваше главата на Томас с мъгла и помътняваше способността му да действа, но той се опомни, колкото да попита:

— Защо?

— Защо ли? Камък и море, приятелю! Щом питаш така, как да ти отговоря? Попитай себе си. Какво получаваш, като понасяш такова терзание?

— Себе си… — измънка немощно Томас.

Искаше само да се отпусне в ръцете на Великана и да заспи, но се пребори с желанието и Сол по сърцето го пусна да стъпи до огъня. Още малко се държа за Великана като грохнал старец, но един от Ратниците му подаде жезъла и той се подпря.

— … като устоявам — додаде Томас.

Но и с костите си знаеше, че не издържа. Усещаше ги слаби, все едно се топяха под натиска. Обувките се бяха превърнали в кух символ на непримиримост, каквато вече не намираше у себе си.

Сол по сърцето понечи да възрази, но Морам го изпревари.

— Изборът си е негов.