Дългият път към дома [bg]

Автор: Пенни Луиза
Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #10
Год: 2019
Язык: болгарский
Год: СофтПРЕС
ISBN: 9786191515158
Переводчик: Нели Лозанова
Жанр: Полицейские детективы

Электронная книга - «Дългият път към дома [bg]». Краткое содержание книги:

В „Дългият път към дома“ главен инспектор Гамаш вече се е оттеглил от полицията, за да се отдаде на заслужена почивка. Идилията и спокойствието обаче не продължават дълго, защото съвсем скоро бившият инспектор научава, че неговият съсед Питър е изчезнал. Неспособен да откаже помощ на приятелите си, Гамаш се впуска с тях в разследване, което накрая ги връща у дома, но не и преди да са изгубили нещо по пътя. Арман Гамаш, бившият главен инспектор на отдел „Убийства“, най-накрая е намерил така жадуваното спокойствие в новия си дом — село Трите бора. Всяка сутрин той следва един и същ ритуал: качва се на хълма, сяда на пейката и чете от малка книга, но никога не стига до последната страница. И никога не говори за раните в душата си. За разлика от Клара Мороу, която от година не знае нищо за съпруга си Питър. Двамата си обещават да се срещнат точно дванайсет месеца след раздялата си, но той така и не се завръща. Тревогата на Клара нараства с всеки изминал ден и у нея назрява неизбежното решение — да поиска помощ от Гамаш. Макар и неохотно бившият инспектор изоставя идиличното село и заедно с някогашния си заместник Жан Ги, Клара и Мирна Ландерс поемат на пътешествие все по-навътре в Квебек. И все по-навътре в душата на Питър Мороу. Разследването ги отвежда до самото устие на величествената река Сейнт Лорънс — местност, толкова безлюдна и прокълната, че първите мореплаватели я наричат „земята, която Бог дал на Каин“. И къде другаде, ако не именно там, човек би се сблъскал с пагубните последици от действията на някого, готов да продаде собствената си душа, за да възвърне славата си. Луиз Пени е единствената в света седемкратна носителка на литературния приз „Агата Кристи“. Романите й са преведени на повече от трийсет езика и са издадени в многохилядни тиражи.

Перейти на страницу:

Гамаш знаеше накъде отиват, а Рен-Мари не беше много далеч от истината.

Няколко минути побъбриха за случващото се в Трите бора. Докато разговаряха, Арман се обърна на пейката така, че да застане с лице към кърмата. Гледаше назад. Към дома, който бе изоставил.

* * *

През нощта Loup de Меr спря на още няколко малки пристанища и разтовари провизии, стока и хора, преди да продължи по пътя си.

До сутринта бяха изминали голямо разстояние по продължение на крайбрежието. Пътища, градчета и гъсти гори бяха вече зад гърба им. Когато пасажерите се събудиха, ги посрещна гледката на сиво небе и скалист бряг, в който се разбиваха вълните.

— Странно място — отбеляза Мирна, когато застана на палубата до Арман и му подаде чаша силен и сладък чай.

Облегнаха се на парапета. Студът не прилягаше на летния сезон. Като че ли бяха изоставили календара. Времето тук се ръководеше от свои собствени правила.

Гамаш отпи от чая си. Свързваше тази запарка с отдалеченото северно крайбрежие на Сейнт Лорънс, където чайниците стояха върху старите печки по цял ден, а изкривени от артрит ръце добавяха още гореща вода и още пакетчета билки, докато чаят не заприличаше на яхния.

Изпил бе литри от тази отвара в кухни из отдалечени рибарски селища по бреговата линия.

— Идвал си тук и преди, нали? — попита Мирна.

— Няколко пъти.

— Разследвания?

— Да. Винаги е било трудно в такива затворени общности. Хората от този край са горди и разчитат само на себе си. Доскоро дори нямаха течаща вода и електричество. Никога не са чакали на правителството да им помогне. Нито един от тях не е получавал помощи за безработица, поне доскоро. Даже не би им минало през ума да приемат нещо, което смятат за подаяние. Имат свои собствени закони, правила и кодекс на поведение.

— Звучи като Дивия запад.

Гамаш се усмихна.

— Предполагам, че има нещо общо. Но всъщност не е толкова диво. Тук живеят рибари. Те са различна порода. Морето им е достатъчно „диво“. Когато се приберат у дома, искат само спокойствие. Местните са много любезни.

— И въпреки това убиват.

— Понякога. И те са хора. — Арман погледна Мирна. — Знаеш ли как Жак Картие наричал тази част от брега?

— Изследователят Картие?

— Да, още в началото на XVI век. Когато за пръв път видял това място, го нарекъл „земята, която Бог дал на Каин“.

Мирна осмисляше думите на Гамаш, докато наблюдаваше крайбрежието, където вирееха само странни уродливи дървета. И нищо друго.

— Каин. Първият убиец — рече тъмнокожата жена.

— Толкова неприветлив, толкова враждебен бряг, че подобава само на прокълнатите — каза Гамаш. — Въпреки това…

— Да?

Бившият детектив леко разтегли устни в крива усмивка и се взря в далечния бряг.

— Въпреки това го намирам за едно от най-красивите места на земята. Чудя се какво ли говори това за мен.

— Може би прокълнатите те привличат — предположи Мирна.

— Може би затова прекарах целия си живот в преследване на убийци.

— Бил ли си в Табакен? — попита книжарката.

— Веднъж. Арестувахме стар трапер за убийство. Никога не бе напускал тези брегове. Никога не се бе отдалечавал от капаните си за дивеч. Умря в затвора още преди да започне съдебният процес.

— Горкият човек — рече Мирна. Гамаш кимна в знак на съгласие.

Загледа се в почти неестествено гладките скали, които се издигаха от водата като огромни талази.

— Има хора, които ги тегли към вечно променящото се, вечно приспособяващото се море. Но никога не се установяват. Има и други, които са като скалите и камъните. — Махна с ръка към крайбрежието. — Твърди, но неподвижни.

Погледна Мирна и се усмихна.

— Съжалявам. Май прозвуча романтично.

— Не, изобщо.

Мирна си помисли, че ако се намираха в Монреал, Торонто, Ню Йорк или Лондон, можеше и да е романтично. Но докато стояха надвесени над перилата и се взираха в студените сиви води, твърдите сиви камъни и гъстите сиви облаци, звучеше съвсем на място.

Загледа се в Арман. Дали бе като морето, или като скалите? А тя?

* * *

Клара крачеше по тесния коридор, нагаждайки походката си към нарастващото и непредсказуемо клатушкане. Установила бе, че животът на кораба й понася. На Мирна — също.

Но не и на Шартран.

Галеристът цяла сутрин не бе излизал от адмиралската каюта. Клара му бе занесла малко сухи препечени филийки и чаша чай. За пръв път влизаше в „апартамента“ на мъжете и се потресе от вида му. Отсъствието на Шартран бе събудило в нея известни подозрения — зачудила се бе дали не се преструва, че му е лошо. Но след като бе видяла долнопробната, воняща и неудобна каюта, бе разбрала, че само човек, който бере душа, би останал в нея.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?