Дългият път към дома [bg]

— Не, а при вас?

Художничката поклати глава и се опита да каже нещо, но музиката и смехът я заглушиха.

— Да отидем навън — извика Гамаш в ухото й. Хвана ръката на Шартран и му попречи да стане. — Поръчайте си бузи от треска с пържени картофи. Няма да съжалявате.

После двамата с Клара излязоха.

— Какво става? — попита бившият детектив. Забелязал бе колко настоятелно Клара се опитваше да му каже нещо в ресторанта.

— Двамата с Марсел обиколихме селото и се разходихме покрай брега — отвърна художничката. — Това ми даде време да поразсъждавам.

— Oui!

— Онзи пилот няма как да е разпознал Питър на старата снимка.

Бързо бяха прекосили градчето и сега стояха край малък кей. Лодката с гребла, завързана за него, леко се поклащаше във водата.

Гамаш се взираше в нея, докато си припомняше фотографията.

— Беше твърде стара и твърде малка — рече Клара. Наблюдаваше как мислите на Арман препускат. — А лицето на Питър бе почти изцяло скрито от дима.

— Господи, бил е Маси — промълви бившият детектив, когато стигна до същия извод като Клара. — Пилотът е разпознал професор Маси, а не Питър.

Извади мобилния си телефон. Връзката бе слаба и контактът с външния свят се държеше само на една чертичка. Гамаш плъзгаше пръст по екрана толкова бързо и умело, че Клара се удиви. Винаги й бе изглеждал като човек, който не е много в час с компютри, таблети и други електронни устройства.

Но докато го гледаше, осъзна, че в ръцете си държи оръжие, което има силата на пистолет. Даваше му информация. А никой следовател не можеше да оцелее без нея.

Гамаш потупа екрана още няколко пъти, обърна се, закрачи бързо към селото, сетне спря.

Самотната чертичка трепкаше. Ту се появяваше, ту изчезваше. Нишката, която го свързваше с външния свят, изтъняваше и се късаше. А после пак бе там.

— Oui, allo — заговори високо Гамаш. — Авиослужбата на северното крайбрежие ли е?

Клара се взираше в напрегнатото му лице. Притиснал бе телефона до ухото си така, сякаш се мъчеше да не изпусне онази чертичка.

— Тази сутрин се качихме на самолет от Ла Малбе до Сет Ил…

Човекът от другата страна на линията явно казваше нещо, защото Гамаш присви очи, концентриран върху гласа, който ту заглъхваше, ту пак се чуваше.

— Точно така. Остави ни в Сет Ил. Пилотът върнал ли се е вече?

Гамаш слушаше. Клара чакаше и се опитваше да разгадае изражението му.

— Кога?

Заслуша се пак.

— Можете ли да ме свържете със самолета?

Дори Клара, която стоеше на няколко крачки встрани от него, чу смеха.

— Трябва да е възможно — упорстваше Гамаш.

След това Клара чу набързо изстреляни думи на френски, които звучаха като „идиотски“, „невъзможно“ и „луд“.

— Можете, правил съм го и преди. Настоявам. Казвам се Арман Гамаш и съм главен инспектор на отдел „Убийства“ в квебекската полиция. В оставка.

Смотолеви последната дума, погледна Клара и направи гримаса.

И макар че на човека от другата страна на линията не му стана съвсем ясно с кого говори, авторитетният тон на Гамаш явно бе успял да го склони.