Дългият път към дома [bg]

Момичето се вгледа в мрачните им изражения.

— Защо разпитвате? Нали нямате намерение да правите нещо такова?

— Ами ако имаме? — попита Гамаш.

— Тогава сте убийци. — Жюли бе пребледняла, но бившият детектив побърза да я успокои.

Обясни й, че не планират да извършват убийство, а напротив.

— Опитвате се да предотвратите убийство? — попита тя невярващо. Местеше поглед от лице на лице и накрая се спря на Гамаш. — Но ако става въпрос за азбест, сигурно сте закъснели. Човекът вече е убит. Просто още не е умрял.

След тези думи младата жена си тръгна.

Арман я изпрати с поглед. Жюли се олюляваше, докато крачеше по палубата в опит да запази равновесие при засилващото се клатене на кораба. Приличаше на неспокойна чайка.

Гамаш осъзна, че тя им бе помогнала, но те на нея — не.

Жюли бе загубила нещо от веселието и ведростта, които излъчваше, допреди да ги срещне. Бяха я покварили.

Четиримата приятели тръгнаха да се разхождат по палубата, докато осмисляха информацията, която им бе дала младата учителка. Обикаляха кораба, a Loup de Меr напредваше по пътя си край брега. От време на време трябваше да се хванат за перилата, когато някоя вълна рязко надигнеше носа, преди той отново да се спусне надолу, порейки водите. Вятърът се бе усилил, а вълните бяха станали толкова високи, че обливаха палубата.

— В онези тубуси почти със сигурност е имало картини — каза Гамаш. — Творби на Ноу Ман.

— Но защо по тях е имало азбест? — чудеше се Клара. — Кой ги е поръсил?

— И защо? — попита Мирна.

Крачеха мълчаливо и всеки се опитваше да проумее какво се е случило.

— Азбестът е смъртоносен — рече Гамаш. — Не е напълно сигурно, но е доста вероятно човекът, който е бил в досег със замърсените картини, да е вдишал веществото и след време да умре.

— Този да не е като лудите, които изпращат антракс в писма по пощата? — предположи Бовоар. — Да не би да си имаме работа със сериен убиец?

— Мислиш ли, че е разпратил картините до галерии из цяла Канада? — попита Клара.

Мирна, Клара, Бовоар и Гамаш вървяха, размишляваха и си спомниха единствения портрет на професор Норман, който бяха виждали. Автопортрет. На един безумец.

„Греховна душа“ — помисли си Гамаш. Поръсваше с азбест собствените си картини. Изпращаше ги по пощата. Знаеше, че който и да отвори тубуса, като разгърне платната, вземе ги в ръце и им се полюбува, подписва собствената си смъртна присъда.

Азбестът щеше да се разнесе във въздуха като мънички кристалчета, като фини нишки. Някой щеше да го вдиша и тихият убиец щеше да се загнезди в белите дробове. И да дълбае ли, дълбае. Да прокопава дълбоки тунели.

Любителят на изобразителното изкуство щеше да продължи да живее, видимо необезпокоен. В неведение, че преди мигове е вдъхнал мириса на Самара. На своята собствена смърт.