Дългият път към дома [bg]
- Автор: Пенни Луиза
- Серия: Разследванията на инспектор Гамаш #10
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: СофтПРЕС
- ISBN: 9786191515158
- Переводчик: Нели Лозанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Дългият път към дома [bg]». Краткое содержание книги:
Последва още една кратка пауза, през която бившият детектив слушаше, а накрая каза: Merci.
Клара се приближи.
— Свързва ни. — Гамаш вдигна очи към небето, сякаш това щеше да помогне. След малко погледна Клара и кимна отривисто.
— Bonjour. Марк Бросар ли е? Казвам се Гамаш. Летяхме с вас до Сет Ил по-рано днес.
Клара стоеше до Арман и се молеше връзката, която висеше на косъм, да издържи още минута. Само една минута.
— Oui, oui — рече бившият детектив. — Слушайте. — Но младежът продължи да говори. — Слушайте ме! — извика рязко Гамаш.
И младият пилот се подчини.
— Показахме ви един айфон със снимка. Казахте, че познавате мъжа. Кой мъж?
Гамаш гледаше Клара в очите, докато говореше. Но сега слушаше, и то толкова напрегнато, че художничката усети как пулсът й се ускорява.
— Имаше двама мъже — произнесе Гамаш ясно и високо. — Един по-възрастен и един по-млад.
Клара чуваше прашене. Връзката се разпадаше, но все още не бе прекъснала. Още не. Още не.
— Докъде го откарахте?
Гамаш слушаше.
— Кога?
Слушаше, а Клара се взираше в очите му.
— Кога? — повтори въпроса си, а в погледа му се четеше изненада. — Сигурен ли сте?
Сърцето на Клара сякаш се бе качило в гърлото й.
— В Порт Мение сме — казваше Гамаш. — Можете ли да ни вземете оттук? — След кратка пауза поклати глава. — Разбирам. Merci.
Затвори телефона.
— Разпознал е професор Маси — проговори Клара, — а не Питър.
Гамаш кимна с мрачно изражение.
— Вчера е летял до Табакен.
— Накъде пътуваш?
Старицата седна в сепарето до Бовоар.
— По крайбрежието — махна с ръка младият мъж.
— Това го разбрах. Накъде по-точно?
— Табакен.
— Сигурен ли си?
Бовоар се разсмя.
— Съвсем сигурен.
— Ето — рече възрастната жена. — Ще ти потрябва. — Взе непромокаемата рибарска шапка, която бе оставила до себе си на съдраната седалка от изкуствена кожа, и я нахлупи на главата на Жан Ги. — Там е влажно и студено.
— Не отивам в Северния Атлантически океан — увери я той, свали шапката и приглади косата си.
— Нямаш и бегла представа къде отиваш.
Старицата извади нещо от джоба на жилетката си и го сложи на масата пред Бовоар.
Той го погледна.
Заешко краче. Не, не просто от заек. От див заек.
— Тук, на острова, няма диви зайци — рече жената. — Преди години ми го подари един друг посетител. Каза, че ще ми носи късмет. Така и стана.
Тя погледна синовете си. Погледна дъщерите си. Не бяха нейна плът и кръв, а семейството в сърцето й.
— Твое е. — Побутна крачето към Бовоар.
— На вас ще ви трябва — понечи да й го върне той.
— Достатъчно е стояло у мен. Сега е твой ред.
Бовоар го прибра в джоба си. И тогава чу протяжен и плътен звук.
Loup de Меr ги призоваваше.
— Вчера ли? — зяпна Клара. — Видяхме се само преди няколко дни. Не спомена, че има намерение да пътува. Какво е станало?
— Не знам — призна Гамаш. Загледа се към спокойните води на закътаното пристанище. Сетне сведе очи. Виждаше как под кея се стрелкат риби. Сребърни люспи проблясваха в студената бистра вода.
— Професор Норман е в Табакен — каза сякаш на рибите, — а сега и професор Маси е отишъл там. Защо?
— Маси ни е излъгал — рече Клара. — Каза ни, че не знае къде е Норман.
— Може и да не е знаел тогава — предположи Гамаш. — Може нашите въпроси да са го накарали да се замисли, а после да е проверил в досието.
— Но защо му е да ходи там? Не е като да отскочи до съседната улица, това е на другия край на континента. Човек трябва да е доста отчаян.
Да, помисли си Гамаш. Това беше точната дума. Самият той все по-отчаяно искаше да се добере до онова място.
— Попитах пилота дали може да ни вземе оттук, но той каза, че времето се е влошило. По цялото крайбрежие. Не може да излита или да каца в което и да е от селата.
— Значи и без това нямаше да стигнем до Табакен днес?
— Вероятно не — рече Гамаш. — Червеното небе сутринта.
Корабната сирена отекна — дълбок и печален звук. Клара погледна часовника си.
— Потегля.
Художничката забърза към пристана.
— Клара, почакай. Имам още един въпрос. За Шартран.
Тя спря. И се обърна.
— Какво за него?
Корабната сирена простена още веднъж.
— Според теб защо тръгна с нас?
Гамаш виждаше Жан Ги, който стоеше край Loup de Меr и им махаше.
— Защото му е приятно в нашата компания? — предположи Клара.