Кодът на Атлантида [bg]

Наташа измъкна автоматичен нож от джоба си, отвори го с палец и сряза плата.

— Благодаря. — Лурдс разкъса ръкава още повече, за да стигне до раната. Освети рамото й и потисна гаденето, което се надигна в стомаха му.

— Не е нищо опасно. Куршумът само ме одраска — каза Наташа.

Лурдс само кимна — не се доверяваше на гласа си. Неравната рана изглеждаше болезнена, но нямаше вид на смъртоносна.

Въпреки това не го напускаше мисълта какво би станало, ако куршумът беше минал на петнайсет-двайсет сантиметра вляво. Щеше да разкъса гърлото й. И ако не умреше на място, тя щеше да се удави в собствената си кръв.

А се държеше, сякаш това беше нищо.

Изумителна беше.

— Може да щипе — предупреди Лурдс.

— Ако не успея да го понеса, ще дам да се разбере.

Той точно от това се страхуваше.

Сипа антисептик върху раната и изми кръвта. Почисти мястото, доколкото можеше, без да докосва ръбовете, защото не искаше да започне да кърви отново.

Наташа не издаде нито звук.

След като остана горе-долу доволен от почистването, Лурдс намаза раната с антибактериален мехлем, покри я с марля и я превърза.

— Накъде отиваме сега? — попита Наташа, докато той пристягаше разкъсаните краища на окървавената й риза.

— Не зная. Трябва да се свържем с другите двама Пазители.

— И те ли са като стареца?

— Казва се Адебайо — отвърна Лурдс. — Не зная. Мисля, че всички хора са продукт на своята култура, а не на поста, който заемат.

— Знаеш ли къде се намират?

— Още не.

— Да останем в Нигерия не е добра идея.

Лурдс кимна.

— Съгласен. Ще летим за Лондон.

Наташа се намръщи и поклати глава.

— Там ще е всесилна.

Повече от ясно беше кого има предвид.

— Там ще е по-безопасно — каза Лурдс. — За всички ни. Лесли успя да уреди временна виза за Адебайо чрез британското консулство.

Наташа го погледна.

— Да не би да е говорила по телефона?

— Да. Освен това уреди и полет… — Лурдс откри, че говори на гърба на Наташа.

Тя се наведе и вдигна тубата, без да каже нищо. Отиде до края на гората, където стоеше Лесли с долепен до ухото сателитен телефон.

Лурдс побърза да я настигне. Ситуацията изведнъж започна да се влошава.

— Дай ми телефона — остро рече Наташа.

Лесли я изгледа яростно и се обърна към Лурдс за помощ. Когато такава не дойде (на Лурдс определено не му се щеше да се навира между шамарите), тя отново загледа Наташа.

Гари, Диоп и Адебайо отстъпиха едновременно назад, сякаш се бяха наговорили.

— Телефонът — повтори Наташа.

— Извинявай — отвърна Лесли, — но тъкмо в момента се мъча да уредя…