Кодът на Атлантида [bg]

11.09.2009

— Добре ли сте, отче?

Отец Себастиан погледна към Дарио Бранкати. Главният инженер стоеше до него и изглеждаше толкова изтощен и измъчен, колкото се чувстваше и самият свещеник.

— Добре съм, господин Бранкати — отвърна той. — Просто съм уморен, това е. Няколко часа сън, и ще ми мине. Вие самият сякаш не сте спал.

— Ще спя, когато приключим с това — рече Бранкати. — Извинете за ранния час.

Според часовника на Себастиан беше почти три сутринта. Беше спал едва четири часа, макар да си бе обещал, че ще си легне по-рано.

— Нямаше да ви будя, но реших, че сигурно ще поискате да го видите с очите си — каза Бранкати.

— Така е.

Бранкати му подаде зареден фенер и нова каска.

— Вече си имам — каза Себастиан и показа старата.

— В какво състояние са батериите й?

Себастиан се поколеба и поклати глава.

— Не зная.

— Точно затова ви е нужна нова.

Двамата швейцарски гвардейци също имаха нови каски. Себастиан се помъчи да си спомни имената им. Питър беше онзи с малкия белег над веждата — спомен от момчешко сбиване с брат му заради някаква играчка. А другият, с волевата брадичка, беше Мартин. Добри мъже. Бяха настояли Себастиан да сложи спасителна жилетка с халки за хващане, ако се наложи да го изнасят бързо от пещерата. Тримата последваха Бранкати и хората му в пещера 42.

Нервен трепет обхвана Себастиан, докато предпазливо газеше в дълбоката до кръста вода. Помпите ръмжаха безспирно и изпомпваха водата. По-голямата част от работата беше свършена, но екипите бяха нащрек, в случай че отнякъде се появи друг теч. Дълбочинният радар бе потвърдил наличието на вода зад няколко от стените. Вървяха в мехур в скалата, увиснал на четиридесет и пет метра под нивото на Атлантическия океан.