Шадоу стрийт 77 [bg]

Марта Къп

В момента, в който видя Логан Спранглър да влиза от коридора в дневната, Марта Къп си припомни добре усещането от нощта, през която умря първият й съпруг преди трийсет и девет години. Саймън беше покосен за един миг от масивен инфаркт в деветнайсет и трийсет часа. Техният син, единственото им дете, беше в пансион. Тялото беше отнесено, а след това приятели и роднини, дошли да утешават Марта, също си отидоха. Вече сама, тя нямаше желание да спи в леглото, което беше споделяла със Саймън, но установи, че и в стаята за гости сънят няма да я споходи. Саймън беше негоден за повечето неща, особено за тежка работа, беше суетен, клюкар, и сантиментален до степен, която беше малко срамна за мъж, но тя го обичаше заради хубавите му качества като неугасващото му чувство за хумор и непресторената му сърдечност. Може и да не беше съкрушена от загубата, във всеки случай не беше изпаднала в покруса, но определено изпитваше тъга. В два и половина през нощта, докато лежеше будна, чу жално мъжко хлипане някъде в къщата. Озадачена, тя стана, тръгна да търси скърбящия и не след дълго го откри. Саймън, който изглеждаше не по-малко жив, отколкото в деветнайсет и двайсет и девет часа, седеше на ръба на леглото в спалнята им с танкова самотен и измъчен вид, че й беше трудно да го гледа. Изненадващо тя промълви името му, но той нито я погледна, нито й отговори. Смутена, че го вижда така нещастен, но не уплашена, седна на леглото до него. Щом сложи ръка на рамото му, оказа се, че той не е материален и не усеща допира на треперещата ръка, която мина през него. Очевидно не можеше да види Марта и явно отказът му да я погледне не беше преднамерен. Начинът, по който притискаше лицето си с ръце, допираше юмруци до слепоочията си и от време на време се навеждаше напред в пристъп на мъчителни емоции, я навеждаше на мисълта, че не скърби заради собствената си смърт, а за нещо друго. Страданието му беше толкова впечатляващо, че тя нямаше сили да го гледа, и след няколко минути, объркана и озадачена, притеснена за собствения си разсъдък, се върна в леглото в стаята за гости. Измъченото хлипане продължи почти цял час след това, а когато заглъхна и настъпи тишина, Марта се опита да си внуши, че е сънувала тази случка, че си я е представила заради обзелата я тъга; обаче не беше много добра в самовнушенията и знаеше, че посещението на Саймън беше не по-малко реално от внезапната му кончина.