Шадоу стрийт 77 [bg]

Спаркъл с фенера, а Туайла с пистолета се чувстваха добре заедно, сякаш се познаваха и си имаха доверие от цяла вечност: през мокрото помещение, през отворената задна врата, в коридора, към връзката между двата коридора, към стълбището, от което не се чуваха стъпки, и обратно към отворената врата на апартамента на Гари Дай. Беше напълно отдадена и знаеше, че Туайла се чувства по същия начин, действаха като по телепатия, нямаше нужда да се уговарят какво ще правят, Спаркъл не заставаше пред мерника на Туайла, Туайла не пресичаше лъча на фенера.

Изведнъж някъде от апартамента на Гари Дай се чу пеене. Младо момиче. Трябва да беше Айрис. Спаркъл обаче не можеше да бъде сигурна, защото никога не беше чувала дъщеря си да пее.

Апартаментът на Гари Дай изглеждаше като останалата част от „Пендълтън“: празни стаи, голи стени, подове и тавани, покрити с мръсотия прозорци, които учудващо бяха още здрави след толкова време, всичко напомняше скелета на гигантско животно, останало без плът, но запазило силното си въздействие. Снопчетата светещи гъби покриваха като бради костите и светлината им предлагаше колкото видимост, толкова и измама, като оформяше сенки там, където не би трябвало да ги има.

Тези стаи, подобно на останалите, които беше видяла след скока, изглеждаха като свърталища на плъхове или като запуснати складове, но досега не беше видяла нито един гризач. Не беше забелязала и насекоми освен крехките черупки на няколко отдавна мъртви буболечки.

Зад прозорците на основното помещение се носеше нещо, което хем приличаше, хем не на скат, толкова голямо, та сякаш бе извадено от някое море от юрския период. Беше твърде огромно, за да лети, освен ако странната му плът не беше осеяна с торбички, пълни с лек газ. При изпълнението на въздушния си балет създанието показа част от тревожното величие на безкрайното поле с белезникавата светеща трева, която се поклащаше ритмично, както никакъв вятър не би го причинил; а създаваше тревожно усещане, защото беше неестествена, гъвкава и еластична, но по начин, който пораждаше у Спаркъл асоциация със смъртоносни дракони.

Въпреки че летящият скат беше впечатляващ, с Туайла не се спряха да го гледат, а продължиха през стаята, привлечени от пеенето на момичето. Стигнаха до вътрешната стълба в апартамента и чуха, че песента идва отдолу.

Щом се озоваха на площадката и тръгнаха по второто рамо, Туайла внезапно спря.

— Усещаш ли го?

— Какво да усещам?

— Шепотът, който звучи под мелодията.

Спаркъл вдигна глава, не беше сигурна какво има предвид Туайла.

— Не го чувам. Чувам само песента.

— Не да го чуеш. Да го почувстваш. Аз го чувствам под мелодията.

Спаркъл реши, че това е жаргон на музикантите — почувствай шепота под мелодията, — който не означава нищичко за страничен човек. В този момент обаче почувства шепота и тръпки, подобни на ледени пръсти, я полазиха по гърба. Не беше изпитвала такова нещо досега. Беше шепот, но не такъв, който достига до ушите, нещо, възникнало в главата й, с непознати за нея думи. Със сигурност бяха думи, но звучаха по-скоро като тихо дишане в мозъка й, вибрираха в най-съкровените кътчета на съзнанието й, сякаш имаше косъмчета по мозъчния вентрикул като мустаците на котка, които са силно чувствителни към мислите на околните, както ушите са чувствителни към звука. Но към чии мисли?