![Шадоу стрийт 77 [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/7/5/shadou-strijt-77-bg-download.jpg)
Шадоу стрийт 77 [bg]
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Серия: Пендълтън #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502882
- Переводчик: Надя Боева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Шадоу стрийт 77 [bg]». Краткое содержание книги:
Том Тран беше началникът по поддръжката. Плащаше му се достатъчно, за да поддържа „Пендълтън“ в идеално състояние. Ако някой има вина за ситуацията, то това трябва да е Том Тран.
Мики се беше опитал да отвори прозореца и да застреля Том Тран на мига. Ако това не оправеше нещата, нямаше какво да помогне. Прозорецът обаче не поддаде. Може би езичето беше счупено.
Том Тран беше стигнал до вратата от вътрешния двор към партерния стаж. Мики се замисли дали да не слезе долу ида застреля Том. Нямаше значение дали ще го направи извън сградата или вътре. Ако го убиеше, това би оправило всичко.
Преди Мики да е помръднал, още нещо се заклатушка по извитата алея долу. Нещо. Не беше много запознат с биологията — с изключение на секса разбира се, за който знаеше всичко, — но му се струваше, че това нещо не е сред познатите видове от гимназиалните учебници. Каквото и да беше, нямаше вид, че може да бъде убито лесно.
Реалността вече беше напълно излязла от контрол. Извърна се с гръб към прозорците. Не можеше да понася гледката на вътрешния двор. Поседя малко, неспособен да се примири.
Нямаше да позволи това да промени и света в неговото съзнание. Спаркъл и Айрис му се явиха по-ясно от всякога. Така изкусителни. Те бяха неговата фантазия и в същото време изглеждаха надменни и изпълнени с презрение. Бяха се появили в представите му неканени, а сега му се присмиваха. Трябваше да сложи намордник на реалността и щеше да започне, като постави на задни лапи писателката и дъщеря й.
На задни лапи. Това му напомни шашавия на вид професор, доктор Игнис, онзи, дето носеше папийонки, комбинирани със сака с кръпки на лактите, за бога. Игнис имаше куче преди. Голям лабрадор. Разхождаше го на каишка. Понякога ръмжеше на Мики. Игнис се извиняваше, казваше, че никога не е ръмжал преди. Игнис беше следващият, който трябваше да бъде застрелян. Това сигурно щеше да оправи нещата.
Но преди всичко, ако този объркан свят продължаваше да го отхвърля, щеше да открие Спаркъл и Айрис, независимо в коя част на „Пендълтън“ се намират, и щеше да ги накара да си платят точно както стори с онези жени преди петнайсет години. Щеше да ги умъртви по мъчителен начин, по-жесток от всичките му убийства дотук. Това вече със сигурност щеше да оправи нещата.
Уини
Излъчващите светлина фунги в цялата стая потрепваха в тон с пеенето, в по-бавен ритъм, но подобни на светлините на дансинга в някой от старите глупави диско филми, само дето не предразполагаха към танцуване. Караха те да копнееш да се махнеш оттук, защото, като ту заискряваха, ту помръкваха и хвърляха сенки по всички повърхности, създаваха усещане за всевъзможни гадини, промъкващи се отвсякъде.
За разлика от повечето стени в „Пендълтън“, тези бяха изпълнени с декоративна мазилка вместо с гипсокартон. И те, и таванът бяха покрити с пукнатини. Криволичещите линии излъчваха светлина, сякаш в стените имаше скрито осветление, искрящо в зелено.
Уини не можеше да прецени дали Айрис знае, че той е с нея. Тя не беше с прегърбени рамене и наведена глава както обикновено. Стоеше изправена, с наклонена назад глава и затворени очи, сякаш унесена в простичкото пеене без думи на момичето, което Уини бе помислил за нея.
А се оказа, че пеещото момиче като че ли беше в стените, светещи в зелено. Не в една от тях. В четирите. Звукът идваше от всички страни, беше квадрофоничен. Честно казано, пеенето беше още по-зловещо, отколкото когато го беше последвал от горното ниво на апартамента. Представяше си мъртвото момиченце, чийто труп не е бил погребан, а вместо това е бил зазидан в стените от побъркан убиец. Може дори да е била оставена там, докато е била още жива и се е молела за живота си, така че не само духът й е тук, но е и побъркан заради ужасния начин, по който е умряла. Може би единствената опасност от четенето на безброй книги беше, че напомпваше въображението като стероиди спортист.
При все че на Айрис очевидно налудничавото пеене й харесваше, Уини знаеше, че е много чувствителна, когато някой й твори, особено ако е непознат. Не искаше да каже нещо, от което ще се разпищи. Най-добре беше да я заведе обратно там, откъдето бяха дошли, в апартамента на Къп, и да се надява да срещнат майките си по пътя. Само че след като татко му беше го предупредил, че ако чете прекалено много книги, ще се превърне в женчо или в аутист, Уини беше чел за аутизма и знаеше, че повечето аутисти — не всички, но по-голямата част — мразят да бъдат докосвани дори повече, отколкото мразят да бъдат заговаряни. Нямаше нужда да чете за женчовците, защото много добре знаеше какво представляват.