Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— И намери ли?
Пивничарката влезе неочаквано и поднесе чорбата и виното на Гракх.
Нейното появяване не се понрави на двамата.
— Гражданко — рече ключарят, — днес получих награда от дядо Ришар, тъй че мога да си позволя да изям един свински котлет с моркови и бутилка бургундско. Изпрати, моля ти се, слугинята, да ми донесе един котлет, а ти вземи, че слез в избата да ми донесеш виното…
Жената веднага се разпореди. Слугинята излезе през входната врата, а самата тя слезе в избата.
— Добре — рече патриотът, след като отново останаха сами. — Виждаш ми се храбър човек. И хитър! — добави той.
— Толкова хитър, че въпреки всичките ви красиви обещания, се досещам добре с какво си играем ние двамата. Вие досещате ли се? — информира се той.
— Как да не се досещам…
— Ние си залагаме главата.
— За моята глава ти не се безпокой.
— Право да си кажа, за вашата не се безпокоя кой знае колко.
— А за своята ли?
— Да.
— А ако платя за твоята глава два пъти повече, отколкото струва…
— Ех, господине — въздъхна Гракх. — Главата е скъпо нещо.
— Но не и твоята.
— Как?! — възкликна Гракх. — Не и моята ли?
— Поне в тази минута.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че твоята глава пет пари не струва, тъй като, ако аз съм, да кажем, агент на комитета за обществено спасение, до утре тя може да хвръкне…
Ключарят така рязко се обърна, че кучето го залая. Той бе пребледнял като мъртвец.
— Не се обръщай така и не пребледнявай — рече му патриотът, — а напротив, пий си и яж най-спокойно, тъй като, бате, аз не съм агент на комитета за обществено спасение. Ти само ми помогни да постъпя на служба в Консиержери, речи им да ме назначат на твое място, дай ми ключовете си и ще видиш дали утре няма да ти броя петдесет хиляди франка в злато…
— Да не ме лъжете?
— Да те лъжа ли? — учуди се патриотът. — Та нали гаранция за сигурността на моите думи е собствената ми глава.
Ключарят се замисли.
— Хайде, хайде — рече патриотът, — не се вживявай толкова. Ако ме предадеш, републиката няма да ти даде нито стотинка, тъй като това влиза в служебните ти задължения. Но ако ми помогнеш, напротив — с това ще престъпиш задълженията си, а тъй като нито едно престъпление на света не се върши без никакво възнаграждение, аз ще ти платя петдесет хиляди франка.
— Да те предам ли? — възкликна ключарят. — Та ти много добре знаеш, че няма да те предам.
— Така си е. Двамата помълчаха.
— Като ме назначат — продължи патриотът, — ела на следния ден в Консиержери да ме видиш. Ще ти дам двадесет и пет фишека. Във всеки един от тях ще има по две хиляди франка. Двадесет и пет такива фишека прекрасно могат да се съберат в джобовете ти. Заедно с парите ще ти дам и разрешително за пътуване извън граница. С него можеш да офейкаш и където и да отидеш, ако и да не си много богат, то поне ще разполагаш с много средства. Ще можеш да живееш напълно самостоятелно.
— Добре, господине, приемам! Да става каквото ще! Аз съм сиромах човек, с политика не се занимавам, Франция и без мен си е вървяла добре, тъй че няма да загине, ако аз я напусна. Впрочем ако това, което извърша, е лошо, то нека бремето на този грях тежи на вашата съвест…
— Във всеки случай — допълни го патриотът — този грях няма да е по-голям от греховете, на които сме неми свидетели всеки ден от някое време насам.
— Господине, позволете ми да не се бъркам в политиката на народния конвент!
— Я виж, я виж! — усмихна се патриотът. — Та ти си бил голям философ. Но казвай сега, кога ще ме представиш на дядо Ришар?
— Още тази вечер, ако желаете.
— Да, тази вечер, разбира се. Как ще се казвам?
— Мардохей, мой братовчед.
— Мардохей? Нека, харесва ми. А каква ще бъде професията ми?
— Шивач.
— Каква е разликата между кожар и шивач — малка или голяма?
— А вие кожар ли сте?
— Бих могъл да бъда.
— Щом казвате…
— Кога ще ме представиш? — полюбопитства патриотът.
— Ако желаете, след половин час.
— Добре тогава, в девет.
— А кога ще получа парите?
— Утре.
— А вие… много ли сте богат?
— Достатъчно.
— Аристократ, нали?
— Какво те е грижа за това?
— Да имаш пари и да ми даваш тези пари е риск, а отгоре на всичко да ти вземат и главата… Право да ви кажа, господине, аристократите са много глупави хора.
— Е, какво да се прави — въздъхна патриотът, — якобинците пък за сметка на това са толкова умни, че изобщо не са оставили ум за другите хора…