Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Човекът с карманьолата, който сновеше из Залата на изгубените стъпки по време на подземната експедиция на архитекта Жиро, генерал Сантер и дядо Ришар, онзи човек, който проведе интересния разговор с ключаря, същият онзи гневен патриот с голямата шапка от меча кожа и огромните мустаци, човекът, който се беше похвалил на Симон, че бил носил главата на принцеса Ламбал, на другия ден след всичките си приключения в седем часа вечерта влезе в пивницата на ъгъла на улица Драпери.
Седна далеч от жената, която наливаше вино, в дъното на една черна от дима на тютюна и свещите зала и започна да се преструва, че поглъща пържената риба, която тозчас му предложиха, с огромна наслада.
Повече от масите бяха празни, но за чества пивницата „Ноев кладенец“ трябва да кажем, че почернелите, или по-право, посинели покривки, говореха най-красноречиво за големия брой на гостите, които си бяха отишли. Броят на посетителите тази вечер явно е бил огромен, както и количеството вино, което беше изпито.
Един по един си отидоха и последните трима гости и патриотът остана съвсем самичък.
С изискан жест на отвращение той отстрани просташкото ястие, което досега се бе преструвал, че яде, и извади от джоба си блокче испански шоколад. После започна бавно да си отхапва от него и лицето му придоби друго изражение.
Като отхапваше от шоколада, гостът на заведението нетърпеливо хвърляше от време на време поглед към остъклената входна врата. Случваше се да нададе ухо и при най-малкия шум отвън и това накара пивничарката да започне да го наблюдава с любопитство.
Звънчето над входната врата най-сетне звънна. Нашият човек трепна. Вратата се отвори и вътре влезе човек, облечен подобно на патриота, с тази разлика, че на главата си вместо издължена шапка носеше червена качулка.
Грамадна връзка ключове висеше на пояса на този човек. Той, вместо да посегне с ръка към червената си шапка за поздрав, се задоволи само с кимване.
След една силна въздишка, която беше предназначена да покаже, че е изключително уморен, човекът седна пред една маса близо до нашия патриот.
Пивничарката веднага прояви особеното си благоволение към новодошлия и се завтече да изпълни поръчката му.
Двамата гости седяха с гръб един към друг единият гледаше към улицата, а другият — към стаята на собственичката. Докато тя не напусна помещението, двамата не размениха нито дума.
Но веднага щом тя притвори вратата след себе си, човекът с кожената шапка, без да се извръща назад, каза на другия:
— Добър вечер.
— Добър вечер, господине — отвърна новият гост.
— Как е работата? — информира се патриотът.
— Свърших всичко.
— Какво именно свърши?
— Както се разбрахме. Скарах се с дядо Ришар заради службата. Излъгах го, че не чувам, че ми се вие свят, че ми е лошо, и за доказателство взех, че припаднах в самата канцелария.
— Много добре. После?
— След това дядо Ришар извика жена си, жена му ми натри челото с оцет и аз се свестих.
— Браво. А след това?
— След това, пак както се бяхме разбрали, казах, че липсата на чист въздух е причина да ми се вие свят. И добавих: а в Консиержери има толкова много хора!…
— Как реагираха те двамата?
— Баба Ришар ме съжали.
— А дядо Ришар?
— Изгони ме.
— Но това само не стига!
— Чакай, има още. Баба Ришар, която е добра женица, му се скара. Каза му, че сърцето му е от камък, че не се гони току-така човек, който храни деца.
— И той?
— Той й рече, че имала право, но че първото условие, за да бъде редовен един ключар, е да живее вътре в затвора, че републиката не се шегува, а отсича главата на всеки, комуто се завива свят при изпълнение на служебните му задължения…
— Бре, дявол да го вземе! — рече патриотът.
— И дядо Ришар има право — продължи новодошлият, — та нали като затвориха там австрииката, цялата охрана си отваря очите на четири. Човек днес на баща си дори не може да вярва…
Наоколо се навъртаха куче и котка.
Патриотът поднесе чинията си на кучето да я оближе. Котката веднага се хвърли срещу кучето.
— Привършвай — рече патриотът все така с гръб към събеседника си.
— Най-после, господине, започнах да пъшкам, сиреч, наново захванах да правя демонстрации, че ми е зле. Поисках да ме откарат в болницата и рекох, че децата ми ще умрат от глад, ако остана без заплатата си. А дядо Ришар рече, че ако искам да бъда ключар, трябвало да нямам деца.
— Предполагам, че баба Ришар се е намесила в твоя полза?…
— Тя се скара с мъжа си, рече му, че има лошо сърце, и най-сетне дядо Ришар беше принуден да ми рече: „Е, добре, гражданино Гракх, намери някой приятел, който да се съгласи да работи вместо теб тук и да ти дава част от парите си, и аз ти обещавам да издействам неговото назначение.“ На това аз отговорих: „Добре, дядо Ришар, ще ти намеря такъв човек.“ И излязох.