Пробуждането на демона

— Коя част от нощта?

— Нощта! — сопна се Джил. — Няма кой друг да го стори — всички смятат, че задълженията им — и малкото работа, която все пак свършват през деня — се изчерпват със спускането на нощта!

— Успокой се, момиче — рече Пресо, опитвайки се да звучи като уравновесен, доброжелателен военачалник, но в ушите на младата жена думите му прозвучаха по-скоро снизходително.

— Добре познавам правилата и отговорностите на Бреговата стража — продължи тя. — Стражата не се прибира на топло със залеза на слънцето! „Винаги на пост, винаги нащрек“ — довърши тя, повтаряйки мотото на някога гордата Брегова стража.

— И какво очакваш да видиш, докато стоиш на пост? — спокойно попита Пресо и Джил го изгледа изумено. — Нима вярваш, че ще успееш да забележиш кораба на паурите или пък гоблинов сал, дори ако навлезе в залива и мине на по-малко от стотина ярда от нашия бряг?

— Поне ще ги чуя! — настоя Джил и Пресо се разсмя с глас.

— Скоро ще съмне — рече той. — Хайде, ела вътре и се изсуши — прогизнала си до кости.

Младата жена се накани да се възпротиви, ала Пресо не й даде тази възможност — без да търпи никакви възражения, той нареди на Гофлау да остане на пост и като я улови за ръката, поведе я към вратата на кулата.

Влязоха заедно и Джил трябваше да признае, поне пред себе си, че няма нищо против най-после да се скрие от дъжда. Двамата слязоха по стълбите и докато прекосяваха малкото преддверие, минаха покрай една открехната врата. По звуците, долитащи иззад нея, на Джил не й бе никак трудно да се досети какво ще открие вътре.

Ускорявайки крачка, тя продължи напред и влезе в общата стая на горното ниво. Там имаше дузина мъже, както и две жени, всички до един — пияни почти до забрава. Единият от мъжете се бе покачил върху масата и танцуваше (или поне се опитваше да танцува), като в същото време си сваляше дрехите под одобрителните възгласи на другарите си и поощрителните подвиквания на жените.

Гледайки право пред себе си, Джил се насочи към стълбището, което водеше към нейната стая. Не бе направила и няколко крачки, когато Пресо я улови за рамото:

— Повесели се с нас — рече той.

— Това заповед ли е?

— Разбира се, че не! — възкликна капитанът, който бе наистина почтен. — Просто те моля да останеш. Дежурството ти свърши.

— Винаги нащрек! — отвърна Джил през стиснати зъби и Пресо не можа да сдържи въздишката си.

— Колко месеца, изпълнени с неумолима скука, мислиш, че можеш да понесеш? — попита той. — Тук сме сами, съвсем сами, а единственото, което ни очаква занапред, е нескончаем низ от дни, месеци, години. Това е нашият живот и всеки сам трябва да избере дали иска той да бъде приятен или непоносим.

— А може би просто имаме различни представи за това какво е приятно — заяви Джил и неволно погледна към отворената врата зад гърба му.

— Така е — съгласи се Пресо.

— Сега вече мога ли да си вървя?

— Не мога да ти попреча, макар че ми се искаше да останеш.

Раменете на Джил увиснаха — отстъпчивостта на Пресо я оставяше по-безсилна, отколкото най-непреклонната заповед.