20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Възпитателят на граф дьо Гиш познаваше отлично местността; той предложи да ги преведе по най-късия път, който се намираше по средата между пътищата за Ланс и за Бетюн. В Аблен ще съберат сведения. За Гримо оставиха предначертан път.
Тръгнаха към седем часа сутринта.
Дьо Гиш, който беше млад и разпален, казваше на Раул:
— Ето ни трима господари и трима слуги; слугите им са добре въоръжени и вашият ми се струва доста упорит.
— Никога не съм го виждал да се сражава — отговори Раул, — но той е бретонец: това дава надежда.
— Да, да — продължи дьо Гиш, — и уверен съм, че при случай той ще стреля с мускета си; а пък аз имам двама изпитани мъже, които са воювали заедно с баща ми; и така ние сме шест бойци; ако срещнем малък неприятелски отряд, на брой колкото нас или дори повече, нали ще ги нападнем, Раул?
— Разбира се, господине — отговори виконтът.
— Охо, млади хора, колко бързате, пусто да остане! — намеси се възпитателят в разговора. — А дадените ми напътствия, господин графе? Нима забравяте, че съм длъжен да ви заведа здрав и читав при господин принца? Когато бъдете в армията, оставете се да ви убият, ако това ви прави удоволствие; но дотогава, предупреждавам ви, че като генерал на армията ви заповядвам да отстъпите и обръщам гръб на първото неприятелско перо, което видя.
Дьо Гиш и Раул се спогледаха с усмивка. Местността ставаше все по-залесена и от време на време се срещаха малки групи селянибежанци, които караха пред себе си добитъка и возеха на коли или носеха на ръце най-ценното от имуществото си.
До Аблен стигнаха без приключения. Там се осведомиха и узнаха, че действително господин принцът напуснал Бетюн и се намира между Камбрен и ла Ванти. Като оставиха картичка за Гримо, тръгнаха по един пряк път и след половин час бяха на брега на един поток, който се влива в Лис.
Местността, цялата нарязана от изумруденозелени долини, беше очарователна. От време на време пътечката, по която вървяха, минаваше през малки горички. Всеки път, когато влизаха в такава горичка, възпитателят, който се страхуваше от засада, изпращаше напред двамата слуги на графа и по тоя начин образуваше авангард. Възпитателят и двамата младежи бяха главните сили на армията, а Оливен с готова карабина и нащрек прикриваше тила.
От известно време на хоризонта се виждаше доста гъста гора: на сто крачки от нея господин д’Арменж взе обичайните си предпазни мерки и изпрати напред Двамата слуги на графа.
Слугите изчезнаха под дърветата; младежите яздеха на стотина крачки след тях, като се смееха и приказваха; Оливен ги следваше отзад на също такова
разстояние. Изведнъж се чуха пет-шест мускетни гърмежа. Възпитателят извика: стой! Младежите се подчиниха и задържаха конете си. В същата минута от гората се подадоха двамата слуги, които препускаха в галоп.
Изгарящи от нетърпение да узнаят причината за тази стрелба, графът и виконтът пришпориха конете си към тях. Възпитателят ги последва.
— Спряха ли ви? — живо попитаха двамата младежи.
— Не — отговориха слугите. — Дори е много вероятно да не са ни забелязали: гърмежите се чуха на сто крачки пред нас, почти в най-гъстото място на гората, и ние се върнахме да вземем мнението ви.
— Моето мнение — каза господин д’Арменж, — а в случай на нужда и заповед, е да се оттеглим: тук в гората може да има засада.
— Нищо ли не видяхте? — запита графът слугите си.
— Стори ми се — каза единият от тях, — че видях конници в жълти дрехи, които се промъкваха към коритото на реката.
— Така е — забеляза възпитателят, — ние сме се натъкнали на испански отряд. Назад, господа, назад!
Двамата младежи се посъветваха с поглед и в същата минута се чу пистолетен гърмеж, последван от два-три вика за помощ.
Младежите се спогледаха още веднъж и се убедиха, че нито един от двамата има намерение да отстъпва; и тъй като възпитателят беше обърнал вече коня си, те се спуснаха напред. Раул извика: — „След мене, Оливен!“ А граф дьо Гиш: „След мене, Юрис и Планше!“
И преди да се опомни възпитателят от учудването си, те изчезнаха вече в гората.
В същото време, когато се спуснаха напред, младежите извадиха пистолетите си.
След пет минути те пристигнаха на мястото, откъдето като че ли бяха долетели виковете. Сдържаха конете си и започнаха да се движат предпазливо напред.
— Те! — каза дьо Гиш. — Конници!
— Да, трима на кон и трима слезли от конете си.
— Какво правят? Виждате ли?