Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Изводите — Фандорин също отиде до прозореца и погледа как листата на акацията се полюшват от дъжда. — А те са четири на брой. Заговорниците разполагат с агент в полицейските кръгове. Това първо.
Доронин трепна:
— Откъде ви хрумна?
— От фактите. Първо убиецът научава, че разполагам със свидетел за убийството на Благолепов. След това някой предупреждава сацумците за засадата в г-годауна. Накрая нинджата е знаел за съществуването на отпечатъците от пръсти и за мястото, където ги държим. Изводът може да бъде само един: заговорниците са свързани или с някого от моята група, или с едно от лицата, които получават сведения за хода на разследването.
— Като мен например?
— Например като вас.
Консулът свъси вежди, помълча.
— Добре, с първия извод нещата са ясни. По-нататък?
— Гърбавия безспорно знае за следенето и в никакъв случай няма да тръгне да се свързва със сацумците. Това второ. Следователно трябва да принудим Гърбавия да действа. Това трето. И за да не изтече отново информация, операцията трябва да се проведе тайно както от общинската, така и от японската полиция. Това четвърто.
Доронин обмисли чутото и скептично поклати глава:
— Добре, звучи разумно. Но какво ще рече „да принудим Гърбавия да действа“? Как си го представяте?
— Необходимо е Семуши да се отърве от проследяването. Тогава непременно ще хукне да търси своите съучастници. И ще ме заведе при тях. Но за провеждането на тая операция се нуждая от разрешение за самостоятелни действия.
— Какви точно?
— Засега не знам — отвърна безстрастно титулярният съветник. — Каквито се наложи.
— Не щете да кажете? — разбра го Доронин. — Ами правилно. Че ако и тая операция ви се провали, ще вземете и мен да ме пишете шпионин. — Той потропа с пръсти по стъклото на прозореца. — Вижте какво, Ераст Петрович. За да е съвсем чист експериментът, няма да съобщавам вашите изводи дори на посланика. Колкото до разрешението, смятайте, че сте го получили от непосредствения си началник. Действайте както намерите за добре. Само че… — консулът леко се смути. — Може би ще се съгласите да ме вземете… не-не, не става дума за доверено лице, ама поне за изпълнител? Няма да ви е лесно сам, без помощници. Аз не съм нинджа, разбира се, но бих могъл да изпълня някоя не много сложна задача.
Фандорин огледа кекавата фигура на Всеволод Виталиевич и учтиво отклони предложението.
— Благодаря ви. Ще ми стигне и деловодителят Сирота. Макар че не. Първо трябва да говоря с него.
Титулярният съветник се поколеба, спомни си, че японецът в последно време се държи някак странно. Ту се изчервява, ту пребледнява без никакъв повод, гледа под око. В първоначалното извънредно приятелско отношение на служителя към вицеконсула явно имаше промяна.
Ераст Петрович реши да изясни нещата незабавно.
Той влезе в канцеларията, където госпожица Благолепова шумно чукаше с клавишите на „Ремингтона“. Когато видя Фандорин, тя се изчерви, оправи с бързо движение якичката на роклята си и зачука още по-бързо.
— Трябва да поприказвам с вас — тихо произнесе титулярният съветник, застанал над писалищната маса на Сирота, който трепна и пребледня.
— И аз също. Време беше.
Ераст Петрович се учуди. Попита предпазливо:
— Искали сте да приказвате с мен? За какво?
— Не, вие сте пръв — деловодителят се надигна, с решителен жест закопча сюртука си. — Къде ще ви бъде удобно?
Те излязоха в градината, съпроводени от истеричния трясък на „Ремингтона“. Дъждът бе спрял, от клоните се сипеха стъклени капки, над главите им звънко чуруликаха птици.
— Сирота, вие свързахте живота си с Русия. Може ли да ви попитам защо?
Деловодителят изслуша въпроса, напрегнато присви очи. И отговори отчетливо, по военному рязко, сякаш се бе подготвил предварително:
— Господин вицеконсул, реших да свържа живота си с вашата страна, тъй като Япония много се нуждае от Русия. Изтокът и Западът са прекалено различни, няма как да се слеят без посредници. Преди време ролята на мост между Япония и великия Китай изигра Корея. Днес, за да постигнем хармонично сливане с велика Европа, ни е необходима Русия. Благодарение на помощта на вашата страна, обединила в себе си и Изтока, и Запада, моята родина ще процъфти и ще се влее в редиците на великите световни сили. Разбира се, не веднага, а след двайсет-трийсет години. Затова служа в руското консулство…
Ераст Петрович се прокашля смутено — той не бе очаквал толкова ясно формулиран отговор, а идеята изостанала азиатска страна след двайсет години да се превърне във велика сила бе направо смехотворна. Но не биваше да обижда японеца.