Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Ясно — проточи Фандорин, усещайки, че не се е приближил много до целта.
— Освен това имате много хубава литература — додаде деловодителят и се поклони, с което даде да се разбере, че няма какво повече да добави.
Настъпи пауза. Титулярният съветник се чудеше дали да не попита директно: „Защо през цялото време ме гледате с такава омраза?“ Само че това сигурно ще бъде чудовищно невъзпитано според японския етикет.
Сирота пръв наруши мълчанието:
— Това ли е всичко, което искаше да научи господин вицеконсулът? — в гласа му се долавяше изненада.
— С-собствено казано, да… А вие за какво искахте да говорим?
Бледият деловодител стана ален. Преглътна. Прокашля се.
— За капитанската дъщеря — и като видя изумлението в очите на събеседника, поясни: — За София Диогеновна.
— Какво за нея?
— Господин вицеконсул, вие с нея… врюбен ли сте в нея?
Японецът обърка „р“ и „л“ в ключовата дума, пък и самото предположение бе толкова невъобразимо, че Ераст Петрович не можа веднага да проумее смисъла на въпроса.
Вчера вечерта, когато се върна от полицията, младежът откри в спалнята си на нощното шкафче силно парфюмиран плик без надпис. Отвори го и намери вътре лист розова хартия. И четири реда, изписани със старателен почерк, с всевъзможни винетки и заврънкулки:
Озадаченият Фандорин отиде да попита Маса. Показа му плика и слугата разигра малка пантомима: дълга плитка, големи кръгли очи, две кълба пред гърдите. „Госпожица Благолепова“, досети се Ераст Петрович. И си спомни, че тя бе обещала да му препише от албума любимото си стихче, чийто автор бе кондукторът от „Свети Пафнутий“. Мушна листчето в първата попаднала книга и съвсем забрави за него.
А гледай само какви сериозни душевни драми се разигравали.
— Ако обичате госпожа Благолепова, ако имате бла-го-родни намерения, аз ще се оттегля… Наясно съм, че вие сте й съ-на-родник, вие сте красив, богат, а какво мога да й предложа аз? — Сирота бе страшно развълнуван, произнасяше старателно сложните думи и не гледаше Фандорин в очите, главата му бе приведена чак до гърдите. — Но ако… — гласът му потрепери. — Ако вие възнамерявате да се възползвате от без-за-щит-ността на невинната девойка… Искате ли?
— Какво да искам? — изтърва нишката на разговора титулярният съветник, който се справяше много по-добре с дедукцията, отколкото с интимните разговори.
— Да се възползвате от без-за-щит-ността на невинната девойка?
— Не, не искам.
— Съвсем не искате? Честна дума?
Ераст Петрович се замисли, спомни си дебелата плитка на госпожица Благолепова, телешкия й поглед, стихчето от албума и се постара думите му да звучат максимално честно.
— Съвсем не искам.
— Значи, имате бла-го-родни намерения? — стана още по-мрачен горкият деловодител. — Ще направите на София Диогеновна пред-ло-же-ние?
— Ама откъде-накъде? — започна да се ядосва Фандорин. — Аз изобщо не се интересувам от нея!
Сирота вдигна очи, лицето му се разведри за миг, но веднага отново присви очи със съмнение:
— И вие отидохте в „Ракуен“, рискувахте си живота там, а сега й плащате от соб-стве-ния си джоб не защото я обичате?
На Ераст Петрович изведнъж му дожаля за него.
— И през ум не ми е минавало — меко каза вицеконсулът. — Уверявам ви. Не намирам в госпожа Благолепова абсолютно нищо, което… — той спря, за да не нарани чувствата на влюбения деловодител. — Не, разбира се, т-тя е много мила и така да се каже…
— Тя е най-добрата девойка на света! — строго го прекъсна Сирота. — Тя е… тя е капитанската дъщеря! Като Маша Миронова! Но щом като не обичате София Диогеновна, защо правите толкова много неща за нея?
— Как бих могъл да не й помогна? Та вие сам го казахте: тя е самотна, беззащитна, в чужда страна…
Сирота въздъхна и тържествено обяви:
— Аз обичам госпожа Благолепова.
— Д-досетих се вече.
Внезапно японецът тържествено се поклони, при това не по европейски, с навеждане на главата, ами се сгъна надве. И не се изправи веднага, а изчака пет секунди. Сега той гледаше Фандорин в очите, а в неговите блестяха сълзи. От вълнение отново заразмества „р“ и „л“.
— Вие сте браголоден човек, господин вицеконсур. Аз съм ви вечно задържен!
Скоро половин Япония ще ми е вечно задължена, пошегува се мислено Ераст Петрович, за да не признае пред себе си, че е трогнат.
— Само за едно съжарявам — въздъхна Сирота — Никога няма да мога да ви се отпратя за вашето браголодство.