Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Вижте само блясъка… — въздъхна Ан. — Невероятно е!
— Всичко това си струва да се вземе — рече Стенли, хилейки се глуповато. — Никога не съм виждал такава аура. Нещо тук трябва да е наистина силно, но иначе всичко си има сила — дори и наметалото. — Върху коленете, прилежно сгънато, имаше плат в черно и алено, а отгоре — малка златна брошка.
— Наметалото на държавата — прошепна господин Пенифедър. — Нашият приятел и благодетел го иска. И ще го има. Вижте останалото…
Там се намираха те, струпани на по-ниския рафт: прекрасните предмети от гроба, за които бяха дошли. Имаше множество златни предмети — малки статуетки във формата на животни, гравирани кутийки, украсени със скъпоценни камъни мечове, няколко глобуса от черен оникс, един малък триъгълен череп на някакво неизвестно същество, няколко запечатани свитъка. Горе, край главата стоеше нещо малко във формата на купол, покрито с черен плат, сега посивял от праха — вероятно пророческото кълбо. Близо до краката, между едно шише с капачка под формата на кучешка глава и обикновена оловна чаша в стъклен контейнер се намираше сатенено портмоне. До него имаше малка черна чантичка, затворена с бронзова закопчалка. Надолу по дължината на саркофага, близо до самото тяло лежеше церемониален меч, а край него — жезъл от потъмняло дърво, обикновен и без украса, с изключение на една гравирана на върха пентаграма.
Дори и без дарбите на останалите, Кити усещаше силата, излъчвана от тази колекция. Тя буквално вибрираше във въздуха.
Господин Пенифедър трепна и се окопити.
— Добре, да действаме. Отворете и пригответе чантите. Ще вземем всичко. — Той погледна часовника и ахна изненадано. — Почти един часът е! Изгубихме прекалено много време. Ан — първо ти.
Той се наклони над ръба на саркофага, протегна се вътре и сграбчи няколко предмета с две ръце.
— Ето. Тези са египетски, ако не греша… Ето го и портмонето… Внимавай с него, жено! Пълна ли е чантата? Добре — Стенли, застани на нейно място…
Докато плячкосваха саркофага, Кити стоеше малко назад, с отворена раница и отпуснати отстрани ръце. Отново я бе обзело същото притеснение, както при откриването на шестте тела. Тя постоянно гледаше към фалшивата стена и назад към стълбите на входа, а кожата й тръпнеше и настръхваше от въображаеми страхове. Тази тревога бе придружена и от нарастващото разкаяние за тези среднощни дейности. Никога досега идеалите й — желанието й да види магьосниците сразени, а властта върната на обикновените — не бяха изглеждали толкова далеч от реалността за групата на господин Пенифедър. И колко гротескна реалност само беше това. Разголената лакомия на другарите й, развълнуваните им викове, зачервеното, лъщящо лице на господин Пенифедър, лекото подрънкване на ценностите, докато изчезваха в чантите — изведнъж всичко това й се стори противно. Съпротивата едва ли не беше просто една банда грабители на гробове — и тя бе една от тях.
— Кити! Тук!
Стенли и Ник бяха напълнили чантите си и се отместиха настрана. Беше неин ред. Кити се приближи. Сега господин Пенифедър се протягаше още по-навътре, главата и раменете му изчезваха в саркофага. Той се показа бавно, подаде й едно малко погребално гърне и буркан, украсен със змийска глава, и отново се наведе.
— Ето… — Гласът му кънтеше странно в гробницата. — Вземи наметалото… също и жезъла. И двете са за благодетеля ни, който — уф! — ни напътства толкова добре. Не мога да стигна другите неща от тази страна; Стенли, би ли поел оттатък, ако обичаш?
Кити взе пръчката и натика наметалото дълбоко в чантата си, потръпвайки леко от студеното и леко мазно докосване. Видя как Стенли се надигна на ръба на саркофага и прехвърли половината си тяло надолу, пресягайки се дълбоко, докато краката му за момент се размахаха във въздуха. На отсрещния край господин Пенифедър се облегна на стената и си изтри челото.
— Останаха само още няколко неща — изпъшка той. — После ще — о, по дяволите това момче! Защо не може да е по-внимателен?
Може би в прилив на прекомерен ентусиазъм, Стенли бе паднал с главата напред в саркофага, събаряйки фенера назад на пода. Чу се тъп удар.
— Ти, малък глупак! Ако си счупил нещо… — Господин Пенифедър се наклони напред да погледне вътре, но не можа да види нищо в тъмното. Отдолу се чуваха неравномерни звуци, заедно с шума на некоординирано движение. — Стани внимателно. Да не повредиш кристалното кълбо.
Кити вдигна фенера, който се търкаляше по плочките, мърморейки заради глупостта на Стенли. Винаги си е бил говедо, но това беше безценно дори в неговия случай. Тя прекрачи счупения капак, за да задържи фенера над саркофага, но отскочи назад стреснато, понеже много внезапно главата на Стенли изскочи иззад ръба. Шапката бе паднала на лицето му, скривайки го напълно.