Пирамидата на бог Слънце

— Бъди спокоен, той е в добри ръце! На какъв език говориш с него? Естествено на персийски?

— Не, не на персийски, а на матерния ми език. Аз съм марабин джубайле.

Накарах го да ми изброи онези думи и изрази, с които бе свикнал Сирр, и изведох после коня от засводеното помещение, за да го отведа отзад на пасището. Шакара беше отнесла горе костюма и сега отново слезе. Беше присъствала на разговора ми с Джафар, изпитваше най-жив интерес към коня и ме помоли да дойде с мен. На минаване през градината откъснах две ябълки — една обикновена десертна и една благородна, ухаеща на стафиди сиб-и-кишмиш.

Държейки в ръка по една, поднесох на коня едновременно и двете. Той не посегна припряно, а ги подуши внимателно и пое благоуханата. Шакара каза:

— Ефенди, той не е "добиче". Обуздава апетита, избира, не следва ламтежа, а изпитаното сетиво. И погледни колко бавно дъвче, почти като човек, който се наслаждава на деликатес. Някой друг кон отдавна вече щеше да е захрупал другата ябълка… Сега я взема, с леко колебание, сякаш иска да ти стори услуга, като изяде и не толкова хубавата. Сирр е благороден, много благороден. Вече го обикнах!

Потупа го с длан по бедрото, с обичайната солидна милувка на човек към коня. Той вдигна единия преден крак и потръпна с повитата опашка. Значи това "плясване" не му беше приятно. За мен важно напътствие! Когато стигнахме при извора, го оставихме да пие. Той първо опита вкуса на водата и пи после с видимо удоволствие, правейки от време на време пауза, както някой познавач на вино не гаврътва на един дъх рядка реколта. После го отведох отзад на тревата и започнах да разкопчавам покривалото. Сега всъщност видях, че Сирр беше вран, и то какъв! Вран жребец с двойна грива! Без най-малкото светло петънце! Гъстата, изящно извита опашка достигаше почти до земята. Козината беше копринено мека и фина като на бобър, кажи-речи по-черна и от черното, но върхът на всеки отделен косъм сякаш е бил потопен в брилянтин, в светъл флюс и поради това леко, но съвсем доловимо проблясваше. Подобно нещо никога не бях виждал. Шакара плесна удивено ръце и възкликна:

— Какъв мишки ен нур[78]! Значи приказката има право! Съществуват арапи, които са по-тъмни от въглен и все пак блестят като диамант! Когато старите хора седят край лагерния огън и разправят за онзи вълшебен кон, който галопира нощем от звезда на звезда, за да търси дух, способен да го язди, то това винаги е един мишки ен нур. Блясъкът на звездите е станал свойствен за неговата кожа. Но достоен ездач той така и до днес не е намерил.

Тази окраска по върховете на космите беше толкова по-удивителна, понеже се проявяваше не само по късите космици на тялото, но и при дългите на гривата и опашката. Когато раздвижваше последната, лекото блещукане беше, така да се изразя, истинска радост за окото. Но толкова повече фигурата, телосложението на жребеца! Аз съм описвал Рих и съм опитвал да опиша Асил бен Рих, неговия син. Това беше грешка. Колкото малко може човек да опише красотата на едно цвете, на една жена, на едно произведение на изкуството, толкова малко може да даде с думи представа за красотата на един расов кон. Ето защо ще се опазя да повторя грешката си, описвайки Сирр. При това много добре знам какви предразсъдъци царят в Запада относно истинския арабски кон. Европеецът окачествява бедуина като най-големия крадец и лъжец в джамбазлъка, но сам разпространява и вярва в пробутваните му "лъжи"! Бедуините много добре знаят какво означава това, когато други народи показват на европейците своите съкровища и им обясняват в какво се състои тяхната ценност. Последиците от такава откровеност навсякъде ясно се виждат. Ако най-голямото богатство на арабина се състои в неговите благородни коне, то и през ум не му минава да осведомява всеки франк за всичко, що се отнася до тях. Лошият опит, натрупан от други, го принуждава към извъртания, заблуди и неистини, с които влошава, наистина, репутацията си, но пресича чуждата прищявка. Онова, което може да се прочете в книгите за арабския кон, най-често е доказателство за тези измами. Дори прочути хиполози[79] твърдят в писанията си, че арабинът рядко развъжда врани коне, понеже смята черния цвят за простоват, гъстата грива и гъстата дълга опашка — за грозни, и тям подобни. Според това Сирр трябваше да бъде окачествен като некрасив, обикновен кон. Ако искам да бъда вежлив и да призная това за истина, трябва въодушевено да добавя, че строежът на неговото тяло беше още къде-къде по-грозен и простоват от неговия цвят!