Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
— Сихди, сполетя ме голямо, голямо щастие — заговори. — Джафар мирза, пратеникът на шах-ин-шаха, беше при мен, за да ми предаде този почетен дар. Зная много добре, че го дължа не на себе си, а само на обстоятелството, че съм твой придружител. Но въпреки това безкрайно много се радвам и когато го слагам, винаги ще се ръководя по неговите сериозни бои!
Последният поврат не ми дойде съвсем неочакван. Болестите именно придават сериозно настроение, а радостта от оздравяването и радостта от подобрението са две обични сестри. Личеше, че подаръкът отново го е отвел на значителна крачка напред.
След това отидох на вечеря с Джафар, Педехр и ходи, когото бях поканил за тази цел. Последният беше мъж, на когото човек можеше да разчита не само за работа, но и за съвет. След трапезата взех Джафар със себе си горе в моето жилище. Седнахме на открито да си разказваме. За покушението още не му бях казал нищо. Опасността не беше надвиснала, а не ми се искаше да вгорча още първия ни ден с грижи. Че щеше да остане поне до състезанието, се разбираше от само себе си. Той беше казал, наистина, че не е уморен от пътуването, но въпреки оживения разговор към полунощ заяви, че трябвало да отиде да спи. Придружих го до стражевата кула и се върнах да си легна. Луната грееше ярко и от моята висока платформа видях, че всички коне лежаха — единият малко настрана от другите. Беше Сирр.
Когато си легнах, ми дойде на ум, че на днешния ден, петък, преди седмица за пръв път ми бе споменато за Празника на петдесетте години и за състезанието. Какво ли не се бе случило през тази седмица и колко неочаквано бързо беше напреднало през това време оздравяването ми! Как отлично бях преодолял напрежението на неделята и последвалия нощен разговор! Вярно, след това бях спал здраво пълни двадесет и четири часа, но така или иначе това бе едно удивително бързо оздравяване след толкова дълго боледуване.
Когато на заранта станах, Джафар още спеше. Най-напред посетих конете. Трите ме поздравиха отдалеч. Асил бързо дойде да се отърка в мен. Сирр беше по-сдържан. Неговите мокри крака ми подсказаха, че е ходил на водопой и е нагазил направо в извора. Отидох да му донеса няколко ябълки, които той бавно и отмерено изяде. После ми близна ръката. Дали защото още миришеше на ябълки? Или бе от благодарност, може би вече любов? Донесох му сутрешния ечемик и потърсих после Педехр, за да поговоря с него относно мерките за сигурност, които трябваше да вземем по отношение Джафар. Той засега още нищо не биваше да знае. Пазачите на дуара трябваше оттук насетне да удвоят своето внимание, толкова повече че времето на състезанието наближаваше и скоро щеше да започне притокът на външни хора. Това насочи мисълта на Педехр към пътищата, водещи към дуара, и също към този, по който след скока над пропастта бяхме доведени във Високата къща.
— Бяхте ли след това пак там, ефенди? — попита.
— Не — отговорих. — Колко е далеч?
— Само четвърт час.
— Само? Имаш ли време?
— Да. Имаме два пътя. Единият води натам от селото, а другият — оттук покрай стражевата кула. Имаш ли желание да повървиш?
— Да. Хайде!
Долината на джамикуните имаше от три страни връзка с външния свят. На изток се отиваше към Заешкия и Куриерския проход. Северозападно към територията на кюрдите таки, но същевременно на север и към полууседналите джамикуни. А на юг към Дере-и-Джиб, Долината на чувала. През последната бяхме дошли ние, а от северозапад — Ханнех и Кара. Пътят към долината водеше между хълма на храма и този на руините. Двата тук се събираха толкова близо, че ги делеше само една тясна клисура. Долу вървеше дуарската пътека, малко по-високо от тази, на която се намирахме ние. Тя водеше през една стръмно възлизаща гора. Дълбоко долу шумеше забързана към езерото вода. Идваше от скалния процеп, над който бяхме скочили с конете. След известно време пътят от дуара се изкачи до нас, а после ни остана едно съвсем късо разстояние до мястото, където бяхме рискували живота си, за да се изплъзнем на масабаните. Сега там имаше нов мост. Когато застанах на него, поглеждайки в бездната, в която се сриваше водата, и премерих с очи ширината, със закъснение ме връхлетя страх, от който тогава и следа не бях усетил. Как ли се бяхме решили на едно толкова рисковано дело!
Педехр явно отгатна мислите ми, защото попита:
— Никой преди вас не го е правил и навярно никой след вас няма да го направи! Погледни моста, ефенди! Забелязваш ли нещо?
— Естествено! Той може да се вдига.
— Да. След опита с масабаните не можехме да мислим за здрава връзка, която в случай на война винаги трябва да се разрушава.