Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Алмалик смяташе, че Амар е постъпил като страхливец. Това дори граничеше с измяна. Той трябваше тихо и кротко да се оттегли някъде за една година, да си пише стиховете, може би да замине на изток на поклонение, та дори и да се бие в Сория за вярата, в името на Ашар… и тогава Алмалик щеше с радост да го приеме обратно, пречистен и разкаян, изтърпял както подобава наказанието си. Това се разбираше от само себе си.
Вместо това ибн Хайран, опърничав и непокорен както винаги, тайно беше избягал със Забира право при Бадир и неговия коварен киндатски министър в опасната Рагоса. Смъртно опасната Рагоса — можеше да го каже с пълно право, защото неотдавна беше научил, че жената е пратила двамата си синове, неговите братя, при Бадир веднага след Деня на рова.
Ето това беше новината, която трябваше да научи най-напред, още преди смъртта на баща си. Тя го принуди да екзекутира двама от хората си за назидание на останалите. Важните новини трябваше да се научават навреме. Тези две момчета бяха заплаха за оставането му на престола, при това не по-малка от Хазем.
Алмалик нареди да му доведат двама мъже, които добре познаваше, даде им подробни нареждания и щедри обещания, след което ги прати на изток, преоблечени като търговци на подправки, преди да са затворили прохода.
А след известно време се получи отрезвяващата вест, която го хвърли в трепет — че двамата са загинали в пиянско сбиване още първата вечер след пристигането си в града на Бадир.
Бадир беше умен, баща му винаги го беше казвал. Киндатският му министър беше изключително коварен. А сега с тях беше и Амар, който трябваше да бъде тук или в най-лошия случай да чака търпеливо някъде царят му да го призове.
Една ветровита вечер Алмалик Втори се опитваше да намери утеха в наследения от баща си харем, борейки се със самотата. Търкаше яростно повредения си клепач, докато една изумително висока жълтокоса наложница от Карч енергично и усърдно го разтриваше с благовония, като се стараеше да му угоди. И тогава осъзна две неща.
Първото беше, че Амар ибн Хайран няма така лесно да се върне в Картада, дори ако му обещаеше да възстанови всичките му привилегии и да очисти името му. Това беше повече от сигурно. Грижливо обмисленото изгнание в деня на убийството на баща му сега вече не му се виждаше чак толкова разумен ход.
Колкото и неприятно да беше, трябваше да признае, че има нужда от Амар. Твърде много неща се случваха тази зима, твърде много разнородни събития трябваше да бъдат посрещнати, а хората около него не бяха в състояние да се справят. Трябваше му добър съветник, а единственият, който можеше да изпълни добре тази роля, открай време се отнасяше към него със снизхождението на учител към своя ученик. Сега Алмалик беше цар на Картада и това не биваше да се повтаря, но той трябваше на всяка цена да си върне Амар.
Царят накара жената да застане на колене и лакти и я облада. Тя беше изключително висока и това му създаваше известно неудобство. Стоновете, които последваха незабавно, бяха явно пресилени. Всичките бяха такива, мило и драго даваха да спечелят благоволението му. Докато я обладаваше, той си помисли каква ли е била нежната и крехка Забира в същото това легло с баща му. Жената под него стенеше и виеше, сякаш умираше. Той свърши бързо и я отпрати.
Легна сам сред възглавниците и грижливо започна да обмисля как да си върне единствения човек, от когото имаше нужда, преди заплахите от всички страни да са го погълнали като клада.
На сутринта, още с първите бледи лъчи на зората, Алмалик прати да му доведат един от неговите шпиони. Прие го сам — прогони от стаята дори робите, които му прислужваха.
— Искам да знам — заяви той без предисловия — всичко, което е правил Амар ибн Хайран във Фезана в Деня на рова.
Една зимна сутрин, докато отиваха към палатката си на пазара, Джехане и Велас бяха отвлечени толкова ловко насред улицата, че никой дори не заподозря нещо нередно.
Денят беше мрачен и облачен. Ръмеше. Към тях се приближиха двама мъже и единият опря нож в ребрата й. Тялото му и подплатеният с кожи плащ скриваха ножа от погледа на минувачите.
— Ако си отвориш устата, слугата ти ще умре — каза мъжът й и се усмихна. — А ако той се обади, ще умреш ти.