Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
Алън, младият ковчежник каза:
— Ами книгите?
Филип простена. Разбира се. Книгите. Пазеха ги в заключен шкаф в източния портик, до вратата на катедралния съвет, където монасите можеха да ги вземат по време на часовете за учение. Щеше да е ужасно дълго да изпразнят шкафа книга по книга. Може би няколко силни млади мъже щяха да могат да вдигнат целия шкаф и да го отнесат на безопасно място. Огледа наоколо. Сакристът беше избрал шестима монаси да се справят с ковчега и те вече бяха тръгнали през моравата. Филип подбра трима млади монаси и трима от по-възрастните послушници, и им каза да го последват.
Закрачи обратно през откритото пространство пред горящата църква. Беше твърде уморен, за да тича. Минаха между мелницата и пивоварната и заобиколиха отзад покрай кухнята и трапезарията. Кътбърт Белоглавия и сакристът организираха преместването на ковчега. Филип поведе групата си по прохода между трапезарията и спалното и под южната арка в църковния двор.
Усети веднага горещината на огъня. Големият книжен шкаф имаше резба на вратите, която изобразяваше Мойсей и каменните скрижали. Филип накара младите да наклонят шкафа напред и да го вдигнат на раменете си. Понесоха го покрай двора към южната арка. Там приорът се спря и погледна назад, докато те продължиха напред с товара си. Сърцето му се изпълни със скръб при гледката на разрушената църква. Вече имаше по-малко дим и повече пламъци. Цели участъци от покрива бяха изчезнали и пред очите му централната част сякаш хлътна надолу. Той разбра какво щеше да последва. Прозвуча оглушителен трясък, по-силен от всичко, което бе станало досега и покривът на южния трансепт пропадна навътре. Филип изпита болка все едно, че собственото му тяло гореше. След миг стената на трансепта сякаш се изду над портиците. „Господ да ни е на помощ, ще се срути“, помисли си приорът. Когато каменният зид започна да рухва и да се пръска, осъзна, че пада към него и се обърна, за да побегне. Но преди да е направил и три стъпки, нещо го удари в тила и той изгуби съзнание.
За Том бушуващият пожар, който унищожаваше катедралата в Кингсбридж, беше лъч надежда.
Гледаше над моравата към огромните пламъци, които изригваха нагоре във въздуха от развалините на църквата и единственото, което можеше да си помисли бе, че това означава работа.
Мисълта се беше затаила някъде дълбоко в ума му, откакто беше излязъл със сънени очи от къщата за гости и беше видял смътното сияние в прозорците на църквата. През цялото време, докато беше изкарвал бързо монасите далече от опасността и тичаше в горящата сграда, за да намери приор Филип, докато изнасяше навън ковчега на светеца, сърцето му се пръскаше от безсрамен, щастлив оптимизъм.
След като вече имаше време да помисли, му хрумна, че не бива да бъде щастлив заради изгарянето на църква. Но пък никой не беше пострадал и съкровището на манастира беше спасено, а храмът бездруго беше стар и се срутваше. Тъй че защо да не се радва?
Младите монаси се връщаха през моравата, понесли на гърбовете си тежкия шкаф с книги. „Единственото, което трябва да направя“, помисли си Том, „е да се погрижа да получа работата с пресъграждането на катедралата. А моментът да говоря с приор Филип за това е точно сега“.
Филип обаче не се оказа между носачите. Когато се озоваха до къщата за гости, смъкнаха шкафа на земята.
— Къде е приорът ви? — попита ги Том.
Най-старият от тях се озърна назад изненадан.
— Не знам. Мислех, че е зад нас.
Може би се е задържал назад, за да погледа пожара, реши строителят. Но може би беше в беда.
Без повече суетене затича през моравата и покрай задната стена на магерницата. Надяваше се Филип да е добре, не само защото изглеждаше добър човек, а и защото беше закрилникът на Джонатан. Без него не се знаеше какво може да стане с бебето.
Намери го в прохода между трапезарията и спалното помещение. За облекчение на Том, приорът седеше изправен, изглеждаше замаян, но не беше пострадал. Помогна му да се изправи на крака.
— Нещо ме удари в главата — тихо промълви той.
Строителят погледна зад него. Южният трансепт беше паднал в църковния двор.
— Имате късмет, че сте жив — каза му. — Бог трябва да има цел за вас.
Филип тръсна глава, за да проясни ума си.
— Припаднах за миг. Вече съм добре. Къде са книгите?
— Отнесоха ги до къщата за гости.
— Да се връщаме.
Том го подхвана под мишницата. Приорът не беше пострадал зле, но беше замаян.
Докато се върнат до къщата, пожарът в църквата вече беше попреминал и пламъците бавно изгасваха. Но Том все пак виждаше съвсем ясно лицата на хората и с лека изненада осъзна, че вече се съмва.