Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
Оглушителен трясък го накара отново да вдигне очи. Точно над него един огромен мертек бавно се изместваше на една страна. Щеше да се стовари отгоре му. Бързо притича назад в южния трансепт, където Кътбърт стоеше и гледаше уплашено.
Цяла секция от тавана, три триъгълника от греди и талпи с накованите по тях оловни листове, пропадаше. Двамата мъже гледаха слисани, съвсем забравили за собствената си безопасност. Покривът падна върху една от големите кръгли арки там, където корабът се пресичаше с двата трансепта. Огромната тежест на рухващо дърво и олово пропука каменната зидария на арката с протяжен звук, подобно на гръмотевица. Всичко стана бавно — гредите се смъкнаха бавно, арката се пропука бавно и разбитата зидария бавно пропадна във въздуха. Освободиха се нови подпокривни греди, а след това, с шум като бавен и пронизителен гръм, цяла секция от северната стена на източната част с олтара се разтресе и се плъзна настрани в северния трансепт.
Филип беше ужасен. Гледката с разрушаването на такава могъща сграда бе стъписваща. Беше все едно да гледаш как пропада планина или как речен бързей изведнъж пресъхва. Всъщност никога не бе си и помислял, че такова нещо може да се случи. Трудно можеше да повярва на очите си. Чувстваше се напълно объркан и не знаеше какво да прави.
Кътбърт го дърпаше за ръкава.
— Да се махаме! — изрева в ухото му.
Филип не можеше да се откъсне от мястото си. Спомни си, че бе предвидил десет години строги ограничения и тежък труд, за да върне манастира на здрава финансова основа. Сега изведнъж се оказваше, че трябва да построи нов покрив и нова северна стена, а навярно и още, ако разрушението продължеше… Това е работа на дявола, помисли си той. Как иначе можеше да се подпали покривът в мразовита януарска нощ?
— Ще ни убие! — крещеше му Кътбърт и нотката на чисто човешки страх в гласа му докосна сърцето на младия приор. Извърна лице от пламъците и двамата изтичаха навън в църковния двор.
Монасите се бяха събудили и се измъкваха един по един от спалното. На излизане всеки от тях искаше да се спре и да погледне към храма. Милий Магерника стоеше до вратата и ги подканяше да тръгнат по-бързо, за да се избегне струпване, като ги насочваше към южния край на двора, надалеч от горящата сграда. По средата на пътеката стоеше Том Строителя и ги упътваше да завият и да излязат изпод арката. Филип го чу да нарежда:
— Идете в къщата за гости — стойте далече от църквата!
Помисли си, че това е прекалена предпазливост — тук в църковния двор щяха да са в пълна безопасност, нали? Но пък нямаше да навреди и може би бе разумна мярка. „Всъщност, аз самият може би трябваше да се сетя за това“, каза си приорът.
Но предпазливостта на Том го накара да се зачуди докъде можеше да се разпространи разрушението. Щом портиците не бяха напълно безопасни, какво можеше да стане с катедралния съвет? Там, в една малка странична стаичка с дебели каменни стени и без прозорци, пазеха обкован с желязо дъбов сандък с малкото пари, които имаха, скъпоценната утвар, манастирските вули и актовете за собственост. След малко зърна ковчежника Алън, млад монах, който работеше със сакриста и се грижеше за украсите. Филип го повика.
— Съкровището трябва да се изнесе от катедралния съвет… къде е сакристът?
— Няма го, отче.
— Иди го намери и вземи ключовете, после изнесете съкровището от съвета и го отнесете в къщата за гости. Живо!
Алън затича. Филип се обърна към Кътбърт.
— Иди се погрижи да направи каквото му казах.
Кътбърт кимна и тръгна след младежа.
Приорът погледна назад към църквата. За няколкото мига, докато беше отклонил вниманието си, огънят бе забушувал още по-яростно и сега светлината на пламъците грееше ярко във всички прозорци. Сакристът трябваше да е помислил за съкровището, вместо да спасява кожата си толкова припряно. Имаше ли още нещо забравено? Мъчеше се да мисли подредено, докато всичко ставаше толкова бързо. Монасите се оттегляха на безопасно, за съкровището се бяха погрижили…
Бе забравил светеца.
В далечния източен край на църквата, оттатък епископския трон, се намираше каменната гробница на Свети Адолфус, ранен английски мъченик. В криптата се съхраняваше дървеният ковчег с мощите му. Периодично капакът на каменния саркофаг се вдигаше, за да се изложи на показ ковчега. Адолфус не бе толкова популярен както някога, но в стари времена болни хора чудодейно се бяха изцерявали, като докоснат гробницата. Останките на светец можеха да привличат много миряни, да предизвикват поклонения. Носеха толкова пари, че колкото и срамно да беше, някои монаси дори крадяха свещени реликви от други църкви. Филип бе намислил да съживи интереса към Адолфус. Трябваше на всяка цена да го опази.