Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
Когато стигнаха до южния трансепт, Том извика:
— Чакайте.
Подът беше непроходим от многото малки огньове, а отгоре непрекъснато се сипеха още парчета горящо дърво. Филип надникна над пламъците в празното пространство, мъчейки се да очертае път между тях. В няколкото мига, докато стояха на място, от западния край на църквата се разнесе тропот. Той погледна нагоре, изпълнен със страх. Тропотът нарасна до грохот.
— Слаба е, като другата — отрони неясно Том.
— Коя? — извика Филип.
— Югозападната кула, коя.
— О, не!
Грохотът се усили още повече. Филип погледна с ужас и видя как целият западен край на църквата се измести сякаш една крачка напред, все едно, че Божията ръка го бе ударила. Още десет крачки покрив пропадна в кораба с тътен като при земетръс. После цялата югозападна кула бавно се срути и запада в храма като свлачище.
Филип се вцепени, стъписан. Църквата му се разпадаше пред очите му. Щяха да минат години, докато щетите се поправят, дори да можеше да намери пари. Какво щеше да прави? Как щеше да продължи манастирът? Краят ли бе това на приората Кингсбридж?
От вцепенението го изкара тласъкът на ковчега на рамото му, когато другите трима мъже напънаха напред. Филип застъпва натам, където го поведоха. Том подбираше пътя през лабиринта от огньове. Една горяща дъска падна върху ковчега, но за щастие се плъзна на пода, без да докосне никого от тях. Миг след това стигнаха отсрещната страна, минаха през вратата извън църквата и вдишаха студения нощен въздух.
Филип беше толкова съсипан от разрушаването на катедралата, че дори не изпита облекчение от това, че се е спасил. Забързаха покрай църковния двор към южната арка и минаха през нея. Когато се отдалечиха достатъчно от постройките, Том каза:
— Така е добре.
С благодарност смъкнаха ковчега върху замръзналата земя.
На Филип му трябваха няколко мига, докато си успокои дишането. В паузата си даде сметка, че не му беше времето да се прави на замаян. Той беше приорът и той отговаряше тук. Какво трябваше да направи по-натам? Може би щеше да е разумно да провери дали всички монаси са се спасили и са в безопасност. Вдиша дълбоко още веднъж, след това изправи рамене и огледа другите мъже.
— Кътбърт, ти стой тук да пазиш мощите на светеца. Останалите — след мен.
Поведе ги покрай задната страна на кухненските постройки, минаха между пивоварната и мелницата и прекосиха моравата към къщата за гости. Монасите, семейството на Том и повечето селяни стояха наоколо на групи, говореха тихо и хвърляха боязливи погледи към горящата църква. Филип се обърна да погледне към нея, преди да им заговори. Гледката беше болезнена. Целият западен край представляваше купчина развалини и огромни пламъци изригваха нагоре от останките на покрива.
Откъсна погледа си.
— Всички ли са тук? — извика високо. — Ако се сетите, че някой липсва, кажете му името.
— Кътбърт Белоглавия — подвикна някой.
— Той пази мощите на светеца. Някой друг?
Нямаше друг.
Филип се обърна към Милий.
— Преброй монасите, за да сме сигурни. Трябва да са четирийсет и пет, с теб и мен. — Знаеше, че може да се довери на Милий, затова го зачеркна от ума си и се обърна към Том Строителя. — Семейството ти тука ли е?
Том кимна и посочи. Стояха до стената на къщата за гости: жената, порасналият син и двете малки. Малкото момче хвърли уплашен поглед към Филип. Трябваше да е ужасно преживяване за тях, помисли си той.
Сакристът седеше на обкования с желязо сандък със съкровището. Филип беше забравил за това — изпита облекчение като го видя и го заговори:
— Брат Андрю, ковчегът на Свети Адолфус е зад трапезарията. Вземи няколко братя да ти помогнат и го отнесете… — Помисли за миг. Най-безопасното място може би беше резиденцията на приора. — Отнесете го в моята къща.
— В твоята къща? — възрази Андрю. — Реликвите трябва да са под моята грижа, не твоята.
— Тогава трябваше да ги спасиш от църквата! — кипна Филип. — Прави каквото казвам, без повече приказки!
Сакристът тръгна с неохота, ядосан.
— Побързай, човече — подвикна Филип след него, — или ще те лиша от поста тук и веднага! — Обърна гръб на Андрю и заговори на Милий. — Колко са?
— Четирийсет и четири, плюс Кътбърт. Единайсет послушници. Петима гости. Всички са налице.
— Слава на Господа. — Филип погледна към бушуващия пожар. Изглеждаше почти чудо, че всички са живи и никой не бе пострадал. Усети, че е изтощен, но беше прекалено загрижен, за да може да седне и да отдъхне. — Има ли още нещо ценно за спасяване? — попита. — Имаме съкровището и реликвите…