Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
Щеше да му е нужна помощ, за да се вдигне капака на саркофага и да се пренесе ковчега. Сакристът трябваше и за това да е помислил. Но го нямаше никакъв. Следващият монах, който се появи от спалното, се оказа Ремигий, високомерния помощник-приор. Той трябваше да свърши работа. Филип го повика настрани и рече:
— Помогни ми да спасим мощите.
Светлозелените очи на Ремигий гледаха с боязън към горящата църква, но след миг колебание последва приора през източния портик, а после — през вратата.
Вътре Филип спря. Само няколко мига бяха изтекли, откакто бе избягал навън, но пожарът се беше разраснал много бързо. Усети смъдене в ноздрите си, което му напомни за горящ катран и се досети, че таванските греди трябваше да са промазани, за да не изгниват. Въпреки пламъците, като че ли имаше студен вятър: димът излизаше през зейналите в покрива дупки, а огънят притегляше студен въздух в църквата през прозорците. Издигащото се нагоре течение загръщаше пожара. На църковния под се сипеха нажежени въглени, а няколко горящи на покрива по-големи греди изглеждаха готови да се срутят всеки момент. Досега Филип се беше тревожил първо за монасите и след това за манастирската собственост, но сега за първи път се уплаши за себе си и се поколеба да навлезе в бушуващия ад.
Колкото по-дълго изчакваше, толкова по-голям ставаше рискът. А и ако мислеше много, щеше съвсем да изгуби кураж. Надигна полите на расото си, извика „След мен!“ и затича в трансепта. Заобикаляше малките огньове по пода и очакваше всеки момент да го премаже някоя падаща греда. Тичаше, а сърцето му бе скочило в гърлото и имаше чувството, че ще закрещи от напрежение. После изведнъж се озова в безопасното крило от другата страна.
Спря се за миг. Крилата бяха с каменни сводове и тук нямаше огън. Ремигий беше до него. Филип си пое дъх и закашля, щом димът стигна до гърлото му. Прекосяването на трансепта им беше отнело едва няколко мига, но му се беше сторило по-дълго от нощна литургия.
— Ще ни убие! — изкрещя Ремигий.
— Господ ще ни опази — отвърна Филип. И си помисли: „Защо ме е страх тогава?“
Не му беше време за теология.
Тръгна по трансепта и зави на ъгъла към канцела, като се държеше от външната страна на крилото. Усети горещината от дървените столове, които горяха буйно в средата на хора и го жегна болка от загубата: бяха скъпа изработка и покрити с красива дърворезба. Бързо ги изключи от ума си и се съсредоточи над текущата задача. Затича през канцела към източния край.
Гробницата на светеца беше по средата на църквата. Представляваше голям каменен саркофаг, поставен върху нисък плинт. Филип и Ремигий трябваше да вдигнат каменния капак, да го изместят настрани, да извадят ковчега от саркофага и да го отнесат до крилото, докато покривът над тях се разпадаше. Филип погледна брата си. Изпъкналите зелени очи на помощник-приора се бяха разширили от страх. Потисна собствения си страх заради Ремигий.
— Ти взимаш онзи край, аз — тоя — посочи той и без да дочака съгласие затича към гробницата.
Ремигий го последва.
Застанаха при двата края, хванаха тежкия капак и се опитаха да го надигнат.
Капакът не помръдна.
Филип осъзна, че трябваше да вземе повече монаси. Не беше спрял замалко да помисли. Но вече бе много късно: ако излезеше навън да повика още помощ, трансептът можеше да се окаже непроходим на връщане. Но не можеше да остави тук мощите на светеца. Една греда можеше да падне и да разбие саркофага, след това дървеният ковчег щеше да пламне и пепелта да се разпилее от вятъра — ужасно светотатство и огромна загуба за катедралата.
Хрумна му идея. Премести се от едната страна на саркофага и прикани Ремигий да застане до него. Коленичи, опря двете си ръце в надвисналия ръб на капака и натисна нагоре колкото сили имаше. Когато Ремигий направи същото, капакът се повдигна. Бавно, двамата го вдигнаха по-нависоко. Филип трябваше да се надигне на едно коляно и Ремигий го последва; после двамата се изправиха. Когато капакът застана вертикално, го избутаха още малко и той се прекатури, падна на пода от другата страна на гробницата и се разцепи на две.
Ремигий погледна вътре. Ковчегът беше в добро състояние, дървото все още изглеждаше здраво, а железните му дръжки — само повърхностно потъмнели. Филип застана в единия край, наведе се и сграбчи две дръжки. Ремигий направи същото в другия край. Вдигнаха ковчега на половин педя, но се оказа много по-тежък, отколкото беше очаквал и след малко Ремигий пусна своя край с думите: