Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Както и госпожица Темпъл. Къде е тя сега?
Тя отново се изсмя.
— Наистина не разбираш…
Чан я сграбчи за предницата на халата, блъсна я на леглото, надвеси се над нея и изсъска:
— Не, Маргарет. Ти не разбираш. Ти беше и си оставаш курва. Кой се възползва от тялото ти няма никакво значение. Чуй ме добре. Днес подпалих Франсис Сонк, победих майора на принца и оцелях след коварството на твоята графиня. Тя няма да ме измами пак — разбираш ли? В тези неща — а аз познавам тези неща — рядко има втори шанс. Дойдох да разбера, и то бързо, дали ти си ми от някаква полза. Ако не си, уверявам те, че нямам никакви скрупули да те убия, все едно си поредният плъх в мръсната дупка, която, повярвай ми, ще разруша.
Извади камата от бастуна колкото можа по-театрално — надяваше се, че не е прекалил с речта си — и заговори по-спокойно:
— Та значи, Маргарет — къде е госпожица Темпъл?
И в този момент за пръв път осъзна жестокостта на Процеса. Маргарет не беше глупава, знаеше, че няма кой да й помогне, но въпреки това започна да му крещи, все едно думите бяха оръжия, с които да го отблъсне:
— Ти си глупак! Нея я няма — никога няма да я намериш. Тя не може да бъде спасена. Живееш като дете — всички вие сте деца, светът никога не е бил ваш и никога няма да е ваш. Аз бях погълната и преродена! Отдадох се и бях обновена! Ти не можеш да ме нараниш, не можеш да промениш нищо, ти си червей в калта, махни се от мен! Махни се от тази стая и върви да си прережеш гърлото в някоя канавка!
Чан изведнъж се ядоса — презрението в гласа й жегна самообладанието му като отровен зъб — и я зашлеви. Тя падна на леглото, но продължи да вика:
— … не струва нищо! Невежа и изоставена — сама в стаи… жалки стаи с жалки тела — бърлоги — разгонени песове…
Той я удари пак и тя изгуби съзнание, главата й се отпусна безжизнено. Чан се намръщи. Гневът му се бе изпарил. Запита се дали някой в хотела не ги е чул и реши, че такива викове, ако се съдеше по изобилието празни бутилки, не са необичайни за стаите на графиня Лакер-Сфорца. Погледна тялото на Маргарет Хук — отвореният халат разкриваше нежния й корем и триъгълника между краката й някак странно трогателно. Беше красива жена. Замисли се за белезите по гърба й, толкова различни от белезите на лицето й — и едните, и другите свидетелство за нейното подчинение на желанията на по-силни от нея и все пак белег на някакво търсене на душевно спокойствие от нейна страна. Ядното й избухване му подсказваше, че още не го е намерила. Може би тъкмо това бе най-мъчително от всичко за нея. Той оправи халата й, като си позволи за миг да плъзне ръка по бедрата й, и излезе.
Докато вървеше по тъмната улица, Чан превърташе думите на госпожица Марчмур в ума си. „Тя не може да бъде спасена“. Това или значеше, че нещо вече се е случило със Селесте, или че е толкова сигурно, че ще се случи, че той не би могъл да го промени. Сигурно я бяха отвели някъде, за да я преобразят чрез Процеса, а може би просто да я убият. Но ако беше второто, защо вече не го бяха направили? Призля му, когато мислите му се върнаха на Анжелик и стъклената книга. Нима щяха да посмеят да повторят този ритуал и със Селесте? Опитът им с Анжелик беше провален от неговата поява, но какъв ли би бил успешният завършек? Без съмнение още по-чудовищен.
Първият въпрос беше: къде са я откарали? Или в Харшморт, където бяха закарали кутиите, или в имението Тар, за което го бе питала Розамунд. Свенсон вече би трябвало да е стигнал в Тар Менър, така че той трябваше да иде в Харшморт… Но ако в играта участваха такива сили, можеше ли да разчита на доктора да я спаси? Представи си как докторът, метнал отпуснатата Селесте на рамо, се опитва да избяга, докато стреля с револвер по преследващата го група драгуни… Беше обречен, да, обречен. Трябваше да разбере къде са я отвели. Неправилната догадка щеше да ги погуби всичките. Трябваше да рискува да иде в Библиотеката, за да намери повече информация за Харшморт и Тар Менър. И за кариерата.
Според картата обширните владения на лорд Тар бяха в графство Флъдмере. Кариерата бе на пет мили от имението, в ниски скалисти хълмове. Околностите не предизвикваха някакви особени подозрения: овощни градини, пасища, конюшни. Земята изглеждаше като цяло необработвана и незастроена. Картата показваше няколко малки откъснати постройки край самата кариера, но бяха ли достатъчно големи, за да поберат експериментите на графа?
Близо до самата къща имаше канали, но околните земи бяха мочурища и ниски пасища. Чан беше влизал в къщата — не беше кой знае колко висока. Търсеше къде биха могли да повторят голямата постройка от Института, която беше вкопана дълбоко в земята, а по тези места би трябвало да е в някаква висока кула. Не виждаше подобно място на нито една от двете карти. Въздъхна и разтърка очи. Отново насочи вниманието си към картата на Харшморт, защото именно там Аспиш и драгуните му бяха откарали кутиите на Кликата. Търсеше нещо, което можеше да е пропуснал. Не виждаше края на картата и я завъртя, за да я приближи към светлината. В бързината скъса долния й ъгъл, изруга ядосано и огледа скъсаното парче. Там беше написано нещо. Погледна отблизо. Беше препратка към друга карта, втора карта на същия регион. Защо имаше друга карта? Запомни номера и бързо я намери. Не успя да схване веднага. Втората карта беше част от карта на сгради. Изведнъж се сети. За голямата си къща Робърт Вандаариф бе купил и преустроил затвор.