Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Само след миг откри това, което търсеше. Сегашната къща беше пръстен от сгради около отворен централен двор, зает от градина във френски геометричен стил. На картата на затвора в центъра имаше кръгла структура, която — умът на Чан едва успяваше да го проумее — слизаше много етажи надолу. Това бяха затворническите килии, подредени около една централна наблюдателна кула, всички вкопани под земята. Пак погледна картата на Вандаарифовия Харшморт. Там нямаше видима следа от това. Помисли за камерата в Института и многобройните тръби, които се спускаха от стените към масата, на която лежеше Анжелик. Затворът лесно можеше да бъде преправен за същата цел. В Тар Менър не можеше да има нищо подобно — разходите щяха да са много повече от прихода на такова средно по големина имение.
Селесте сигурно бе в Харшморт.
На Ориндж Канал Чан изчака двайсетината гости (сред тях и госпожа Марчмур) да слязат и гарата да се опразни и чак тогава тръгна към имението. Познатите ориентири — дюна, дупка на пътя, отсечено дърво — се появяваха един след друг с почти покорна бързина и след трийсетина минути той се озова на един хълм с висока до коленете трева, загледан в ярко осветените заплашителни стени на имението на Робърт Вандаариф отвъд равното блатисто пасище. Докато напредваше, преценяваше различните подстъпи към частите на къщата, които познаваше. Градината отзад бе оградена с много стъклени врати, които щяха да му предоставят лесен достъп, но пък се намираше над обърнатата кула и може би я наблюдаваха внимателно. В предната част на къщата със сигурност имаше много хора, а прозорците на главните крила бяха високо над земята. Това оставяше страничното крило, където бе разбил един нисък прозорец, за да избяга, и където май бе намерил повечето тайни неща — или поне тялото на Трапинг. Да опита ли да влезе оттам? Трябваше да приеме, че госпожа Марчмур ги е предупредила, че е възможно да се появи, макар никой да не го беше видял във влака — беше се скрил в пълния с въглища тендер и сега палтото му беше омърляно. Дори беше задрямал по едно време — и беше сънувал кошмари. Със сигурност щяха да го очакват.
Вятърът се усили, мъглата се разпръсна и луната освети земята пред него. Чан спря. Беше стигнал до средата на пасището и изведнъж видя, че в тревата пред него има отъпкани тесни пътечки. Наскоро оттук бяха минали хора. Пристъпи бавно напред, гледаше къде пътят му ще пресече следите. Спря пак, клекна, протегна бастуна и отмести тревата. В песъчливата пръст едва се забелязваше желязна верига. Той пъхна бастуна под нея и я повдигна. Беше дълга само две стъпки, единият й край беше закачен за метално колче, забито дълбоко в земята. Със смътен ужас видя, че другият край е закачен за железен мечешки капан — в случая човешки капан. Злобният кръг железни зъби бе зяпнал и чакаше да раздроби крака му. Погледна към къщата, после назад. Нямаше представа къде още са заложили капани — даже не знаеше дали това е първият, или просто е имал късмет да стигне дотук. Пътят бе доста далеч и не беше по-безопасен от сегашния му маршрут. Щеше да се наложи да рискува.
Понеже не искаше да си строши бастуна, той подпъхна върха му под ръба на зъбите на капана, побутна чувствителната пластика — и капанът щракна с яростна бързина, захапвайки свирепо въздуха. Макар че го очакваше, Чан се стресна — действието на капана беше смайващо брутално. Събра ръце пред устата си и изкрещя към къщата. После пак — отчаяно, умаляващо, вик, прераснал в стенание. Усмихна се. Чувстваше се по-добре, като бе изпуснал напрежението, като локомотив, изпуснал парата. Зачака. Извика за трети път, още по-жално, и бе възнаграден с нова светлинка, появила се на най-близката стена — врата, която се отвори и от нея един след друг излязоха няколко мъже с фенери. Чан се отдалечи малко и легна във високата трева на пасището. Чуваше ги. Вдигна бавно глава, за да ги види. Бяха четирима, с фенери. Хрумна му нещо и си свали очилата, та стъклата да не отразяват светлината на фенерите. Мъжете се приближиха и той със задоволство отбеляза колко внимателно вървят в колона по един; оставяха диря в тревата. Стигнаха задействалия се капан — на двайсетина метра от мястото, откъдето ги наблюдаваше Чан — и съвсем очевидно ги осени, че в тревата няма гърчещ се човек и че не се чуват други викове. Заоглеждаха се подозрително.