Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Женен ли сте? — запита човекът с наглото лице.
— Май че не съм.
— Така си и мислех — рече човекът с наглото лице и се закиска на собственото си остроумие; към него се присъедини друг един човек с мазен глас и кротък вид, който се стараеше винаги да се съгласява с всекиго.
— Жените, господа — каза възторженият мистър Снодграс, — са най-голямата опора и утеха в нашето съществуване.
— Да, прав сте — рече кроткият джентълмен.
— Когато са в добро настроение — добави човекът с наглото лице.
— И това е съвсем вярно — рече кроткият човек.
— Отхвърлям тази уговорка — рече мистър Снодграс, чиито мисли тутакси литнаха към Емили Уордл, — отхвърлям я с презрение, с възмущение. Посочете ми мъж, който казва нещо против жените, и аз смело ще заявя, че той не е истински мъж. — И мистър Снодграс извади пурата от устата си и енергично удари по масата с юмрук.
— Това е напълно убедителен довод — рече кроткият човек.
— Но съдържа положение, което аз отричам — добави човекът с наглото лице.
— И във вашите думи има доста голяма доза истина, сър — рече кроткият джентълмен.
— За ваше здраве, сър — рече търговският пътник с едното око, кимайки одобрително към мистър Снодграс.
Мистър Снодграс благодари за любезността.
— Винаги ми прави удоволствие да чуя хубави съждения — продължи търговският пътник, остри доводи като вашите; действува ободряващо; но този малък спор относно жените ми припомни една история: чувал съм я от стария си вуйчо; тя ми беше в ума преди малко и ме накара да кажа, че понякога има и по-чудати неща от жените.
— Много ми се иска да чуя тази история — рече червендалестият човек с пурата.
— Така ли? — беше краткият отговор на търговския пътник и той продължи да пуши най-настървено.
— И аз бих искал — рече мистър Тъпман, проговаряйки за първи път тази вечер; той винаги гореше от желание да прибави още нещо към натрупаните си преживявания и познания.
— Така ли? Добре тогава, ще ви я разкажа. А, не, няма. Знам, че няма да повярвате — рече човекът с дяволитото око, което светеше по-дяволито от всякога.
— Щом казвате, че е истинска, ще повярвам, разбира се — настоя мистър Тъпман.
— Добре, при това условие ще ви я разправя — отвърна пътникът. — Чували ли сте някога за голямата търговска къща на Билсън и Слъм? В същност няма значение дали сте чували, или не, защото те отдавна вече са се оттеглили от търговията. Ето какво се случило преди осемдесет години с един пътник на тази къща, много близък приятел на моя вуйчо, който ми разправи тази история. Странно наистина, но той я наричаше:
И я разправяше горе-долу така:
Една зимна привечер около пет часа, точно когато почвало да се смрачава, можело да се види как един човек карал впрегнатия си в двуколка уморен кон по пътя, водещ през Малбъроуските ридове в посока към Бристол. Казвам, можело да се види, и не се съмнявам, че ако някой е минавал случайно тогава по тия места и не е бил сляп, е щял да го види; но времето било толкова лошо и нощта тъй студена и влажна, че никой не смеел да се покаже навън и пътникът се друскал по средата на друма самотен и тъжен. Ако някой търговски пътник от онова време можел да зърне отнякъде мъничката нищо и никаква глиненосива двуколка с червени колелета и опърничавата, раздразнителна, бързохода, дореста кобила, приличаща на кръстоска между касапски кон и пощенско пони, той е щял веднага да разбере, че този пътник не би могъл да бъде никой друг освен Том Смарт, от голямата търговска къща „Билсън и Слъм“, Катийтън Стрийт, Сити. Но тъй като никакъв търговски пътник не гледал навън, никой нищо не знаел за тази работа; и Том Смарт с глиненосивата си двуколка с червени колелета и опърничавата кобилка напредвали бързо, пазейки тайната за себе си; и никой и понятие нямал за това.
Дори на този тъжен свят има по-приятни места от Малбъроуските ридове, когато духа не на шега: и като прибавите на туй отгоре и мрачната зимна вечер, разкаляния, цял в локви друм и леещия се като из ведро дъжд и решите сам на собствен гръб да опитате въздействието на тези обстоятелства, бихте разбрали точно за какво става дума.
Вятърът духал — не нагоре или надолу по друма, — макар и туй да е вече твърде досадно, а просто прорязвал пътя, като шибал дъждовните капки косо надолу, също като линиите, които разчертаваха по ученическите тетрадки едно време, за да накарат децата да пишат полегато. Понякога поутихвало за миг и пътникът се залъгвал с надеждата, че изтощен от предишното си буйство, вятърът се е прибрал тихо-мирно да си почива; но изведнъж — фю-ю! — пак го дочувал да свисти и тътне в далечината, за да се юрне надолу от хребетите и помете от край до край долината, виейки все по-яростно и по-яростно, колкото повече наближавал, за да връхлети като страшна хала върху пътника и коня и да наблъска студените пръски чак в ушите им и да проникне с ледения си влажен дъх до мозъка на костите им; и пак ги отминавал, профучавайки надалеч с оглушителен рев, сякаш да се присмее на тяхната слабост и да се порадва на собствената си сила и мощ.