Дни на кръв и звездна светлина

– Имах много по-хубави мечти – отвърна Бримстоун. – Мечтаех в тази катедрала да се дава благословия и да се правят венчавки, а не възкресения. Никога не съм си я представял като гробница.

Катедралата беше огромна естествена пещера под града. Малцина освен ревенантите, събудили се върху нейните масивни каменни маси, бяха виждали изящните ѝ сталактити. Каквито и благословии и венчавки да си беше представял Бримстоун, когато я откри и построи града отгоре, в нея открай време имаше само едно: дим на ревенанти и хамси.

А сега и това.

– Не е гробница – каза Войнолюбеца и постави ръка върху прегърбените рамене на приятеля си. – Нали точно в това е смисълът? Тя няма да служи за гробница, а за кандилница.

В една добре запечатана кандилница душите можеха да се съхранят за вечни времена. Ако входът към катедралата се затрупа, нейните естествени въздухопроводи се запушат, а витата като тирбушон стълба се срине и потули, както предлагаше Бримстоун, тогава тя можеше да послужи като огромен съсъд, където да се запазят хиляди души.

– Но може и да остане само гробница – предупреди Бримстоун.

– В края на краищата чия беше идеята? – попита Войнолюбеца. – Сега аз ли трябва теб да убеждавам в нещо, което сам предложи? Тогава погледни през прозореца към небето, от което вали огън и ми кажи, че всичко е било напразно, напусто е било цялото ни дело само защото сега сме загубили битката. Но тук се родиха и живяха мнозина; градът, колкото и да е грозен, стана свидетел на не едно приятелство и беше огласяван от музика; така беше и по цялата земя, за която се сражавахме. Някои доживяха до дълбоки старини, други нямаха техния късмет. Мнозина народиха деца и ги отгледаха и изпитаха удоволствие, когато ги създаваха. Осигурявахме всичко това на нашия народ, докато имахме сили. Някой направил ли е повече, приятелю?

– А сега настъпи и нашият час.

Усмивката на Войнолюбеца беше пропита от състрадание.

– Така е.

Гробницата – съсъдът – нямаше да е за тях, защото ангелите не биха оставили камък върху камък, докато не открият Войнолюбеца и възкресителя. Императорът трябваше да получи своя трофей. Един такъв развой на събитията може и да беше роден в мечтите на Бримстоун, но неговото изпълнение зависеше от друг.

– Вярваш ли, че тя ще се върне? – попита Войнолюбеца.

Сърцето на Бримстоун натежа. Откъде можеше да е сигурен, че Кару ще открие път обратно към Ерец? Той не я беше подготвил за това. Даде ѝ човешки живот с надеждата, че може да избегне съдбата на своя народ, безкрайната война и разделения на две свят. А ето че сега стоварваше всичко на нейните плещи. Предстоеше ѝ един тежък, много тежък път обратно към опустошеното царство. Бремето на всички тези души ще е като окови за нея, но той знаеше, че тя няма да отклони горчивата чаша.

– Ще се върне – каза той. – Ще го направи.

– Тогава да се захващаме за работа. Избра за нея съвсем подходящо име, стари глупако. Наистина е нашата надежда.

След това изправиха всички пред избор, но да се избира беше лесно. Жителите на Лораменди си даваха сметка какво ги очаква. Животът им се сведе до глад, криене и огън, отвсякъде огън, докато чакаха настъпването на края. Ето че и той беше дошъл, но... заедно с него и една надежда, която приличаше повече на мечта. Появи се като шепот в мрачните им обиталища, сред развалините и из бежанските лагери. Всички знаеха какво е да ти отнемат многообещаващите надежди и мечти, за да се събудиш сред здрача и вонята на обсадата. Надеждата беше се превърнала в мираж, в който не всички вярваха твърдо. Но това тук беше истинско. Не се даваше обещание, а само надежда: че може отново да се върнат към живот, че душите им и душите на техните деца може мирно да дочакат по-добри времена, да останат в стазис, докато един ден...