Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
"Въпрос на късмет", каза тя.
По мнението на всички той имаше късмет. Късметлията Зири. Дали прозвището му не се дължеше само на това, че още е в собственото си тяло? Никой от другарите му не можеше да се похвали с такова нещо, затова не се възпротиви, когато започнаха да му викат късметлия. Но никога не се беше чувствал щастливец: нито докато растеше в самота, нито защото в живота не познаваше друго, освен война; още по-малко сега, когато войната свърши – нали клането ставаше все по-ожесточено.
Но после си припомни писъците на умиращите, димът от изгорели тела и се засрами, че се е усъмнил в собствения си късмет. Нали беше жив, това не беше никак маловажно и едва ли ще продължи вечно.
Когато стигна вътрешния двор, всички останали вече бяха там – с изключение на Тен, която се примъкна малко след него и се упъти право към Вълка, за да му шушне нещо в ухото. Тиаго замълча, за да я изслуша, след което погледът му хладнокръвно се плъзна настрани и се закова върху Зири. По тялото на Зири полазиха тръпки. После Вълка заговори.
– Както всички знаете, при атаката онази вечер загубихме цял отряд, първите ни жертви. Тяхната резерва обаче изпълни дълга си и се завърна с душите им. Зири. – Тиаго кимна към него. Събралите се нададоха приветствени викове, а една тежка ръка се протегна и се стовари върху рамото на Зири. Той обаче нито за миг не се подведе, че всичко това може да доведе до нещо добро. Затова събра сили и не остана изненадан от другото, което последва.
– Сега обаче ти имаш нужда от нов отряд. Стига Рейзър да те приеме. – Тиаго се обърна към Рейзър.
"Не – помисли си Зири, стиснал зъби. – Всеки друг, но не и той."
– На вашите заповеди, генерале мой – разнесе се съскащият глас на Рейзър. – Само не обещавам, че и в моя отряд ще си играе на криеница с врага, нито че ще запази красивата си кожа.
С обидното "игра на криеница" бабаитите във войската, които не можеха да оценят подвига на това да спасиш душите на загиналите, нападаха резервите. Зири се стегна само при подмятането, че изобщо някога е предпочитал да се скрие. После обаче се сети какво са правили те през това време и вече нямаше причина да се възмущава. Ако трябваше да върши същото, той наистина би предпочел да се скрие. Нещо повече, би предотвратил клането.
Знаеше, естествено, че това няма как да стане. Почти цял живот прекара като войник. Това никога не му беше харесвало, но не пречеше и досега да е един от най-добрите. Поне докато Войнолюбеца беше жив, нямаше случай да се гнуси от делата си. Но ето, че и това стана.
– Покрай река Тан, източно от Балезар, има поредица от градове – продължи Тиаго. После се ухили в пристъп на нездрава екзалтация, за която Зири знаеше, че предвещава непоправими щети, и добави: – Искам утре ангелите в Балезар да се събудят и да се почудят защо Тан тече червена.
64.
ПО-ДОБРОТО ЧИСЛО
Когато Тен дойде пред вратата, Кару се беше привела над поредната огърлица. Мислите ѝ обаче се рееха надалече, в Лораменди. Все още не успяваше да проумее онова, което ѝ каза Исса. Наистина се оказа и добро, и лошо. Само дето добро и лошо бяха думи от детско букварче, далече от степента на трагедията, от една страна, и... на надеждата – от друга.
Избистряща ума, освобождаваща от бремето, това-променя-всичко надежда. В края на краищата това би могло да промени всичко.
Или Тиаго да го унищожи в зародиш и да продължи да сее ужас, докато химерите наистина минат и последния предел, отвъд който вече няма надежда. Зависеше единствено от Кару да ги разубеди. "Какво пък – каза си, забила поглед в зъбите, които държеше в шепа, и едва потискаше дивия смях, напиращ в нея. – Тук ме обичат. Май трябва да свикам среща."
Тен се изкашля край вратата.
Кару я погледна решително.
– Ти пък какво искаш?
– Това не беше мило – каза Тен и влезе без покана. – Идвам със съобщение за теб. – Звучеше толкова делнично. Кару предположи, че съобщението е от Тиаго, но по самодоволния тон на Тен трябваше да се досети, че нещо не е наред. – Той съжалява, че не успя да се сбогува лично.
– Да се сбогува ли? – Това вече беше нещо извънредно. – Къде отива той? – Времената, когато Тиаго предвождаше атаките на химерите, отдавна бяха минали. Сега се беше превърнал в постоянен жител на казбата, също като Кару. Дори още по-уседнал от нея, защото – поне хипотетично – тя всеки момент можеше да отлети където си пожелае.