Дни на кръв и звездна светлина

Тя беше чувала, че... ги яде.

Не ѝ се искаше да повярва, но беше достатъчно да застане близо до него, за да усети вонята на леш, която се носи от устата му – парче гниеща плът, заседнало между зъбите му. Колкото до пропитата с тъмни петна торба, изобщо не искаше да знае за нея. Никога. Желанието ѝ бе всичко да свърши веднъж завинаги, но ето че той отново заминаваше – този път да опустоши земите покрай Тан.

– Седмина са малко множко за един отряд, не мислиш ли? – отбеляза Тен. – Шест е по-добро число.

"По-добро число?" Кару разбра и се нахвърли върху нея.

– Моля?! Казвай направо – само шестима ли ще се върнат?

– Всичко се случва – вдигна рамене Тен. – Всички сме наясно с това, когато отиваме на бой.

Гърдите на Кару все по-трескаво се надигаха и спускаха.

– Ти винаги си го знаела, нали? – изсъска Кару. – Кога за последен път участва в битка? Ти или пък твоят господар. – Ръката ѝ се стрелна, сграбчи ножа от масата. Това беше малко ножче, не по-голямо от пила за нокти; използваше го за много неща – да разрязва тамяна на кубчета, да отделя зъбите от челюстта или да боде върховете на пръстите си, за да изпита слаба болка, необходима понякога на финала при съчленяване на телата.

– Ела насам, Тен – каза, стиснала ножа. – Какво ще кажеш за едно малко възкресение? Няма нужда да ходиш чак до ямата. Просто ще изхвърля тялото ти през прозореца.

Тен се изсмя. На малкото ножче и на нея. Смехът ѝ прозвуча като лай.

– Наистина ли, Кару. Твърдо ли ще играеш вече? – Тя стрелна ръка към Зузана и Мик. – Тогава кой от двамата умира първи? Вълка сигурно ще ти позволи да избереш.

– Е, дотогава ти вече ще си мъртва, така че ще изпуснеш представлението.

Исса сграбчи ръката на Кару и ѝ отне ножа.

– Стига с това, сладко момиче!

– Махай се! – озъби се Кару, разлюляна от ярост.

Тен се подчини, все още заливайки се от смях.

Кару се обърна към Зузана и Мик, които се бяха прилепили за стената, държаха се за ръце и имаха едно и също недоумяващо изражение. Тя мина бързешком покрай тях, надвеси се през прозореца и се вгледа в бездънното пусто небе. Зири беше изчезнал, а долу в двора, прикован към земята и неспособен да се присъедини към малобройната, но непрекъснато нарастваща войска, стоеше Тиаго. Гледаше нагоре право към нея.

Кару затвори с трясък кепенците.

– Какво става? – попита Зузана, подскачайки от нетърпение. – Какво, какво, какво?!

Кару изпусна дълга, накъсана въздишка. Зири е воин и кирин, напомни си тя. И сам може да се погрижи за себе си. Поне в това се опитваше сама да убеди себе си. Но под повърхността, в мъртвото вълнение на дивата безпомощна ярост тя вече знаеше... че може би никога няма да го види.

– Тази вечер – каза, – ще ви измъкна от тук.

Зузана отвори уста да възрази. Кару я прекъсна още преди да е проговорила.