Дни на кръв и звездна светлина

– Аха – откликна Кару. Тя го погледна, после отново отклони очи. – Според мен обаче и двамата трябва да имат късмет. То е като да разпалиш огън. Единият е кремък, другият – стомана; като ги драснеш един в друг, се получава искра. – Тя отново обви ръце около себе си. – Но най-добре те сами да ти разкажат историята си. Много по-забавни са от мен.

– Ще ги попитам – каза той. Даваше си сметка, че насрочената от Тиаго обща среща ще започне всеки момент и трябва да върви. – Колкото бързо учат химерски, скоро сигурно ще могат да ми я разкажат.

Тя нищо не отговори. Топлината на хубавите спомени се беше стопила. Предпазливо погледна през рамо, после се обърна и прониза Зири с очи.

– Зири – прошепна, – трябва да ги измъкна от тук.

– Какво? Ама защо?

– Тиаго ги заплаши. Докато са тук, трябва да изпълнявам безпрекословно каквото ми каже. А аз наистина не искам повече да върша онова, което ми нарежда. – Последното го произнесе съвсем тихо, пламенно и Зири усети, че някакви пластове в нея се разместват, нещо се надига, мобилизира духа и силите ѝ.

– Зузана и Мик знаят ли?

– Не, и затова няма да искат да си тръгнат. На тях им харесва тук. Харесва им да са част от нещо магично.

Същото беше и със Зири. Той се наслаждаваше на часовете, прекарани в стаята на Кару, заедно с нея, Исса, Мик и Зузана, дори когато не се налагаше да плаща десятък болка. Тези часове бяха изпълнени с оживление, смях и топлина, с възкресение вместо с убийства.

– Ще ти помогна. Ще ги отведем на безопасно място.

– Благодаря ти. – Тя докосна ръката му и повтори: – Благодаря ти.

После Зузана извика нещо на техния човешки език и с валсова стъпка влезе през вратата.

– Идваш ли – обърна се Зири към Кару. – Съборът на Тиаго вече е започнал.

– Не съм поканена – отговори тя. – Не трябвало да се товаря с такива грижи. Ще ми преразкажеш ли какво е казал? Най-вече какво замисля.

– Ще го направя – обеща Зири.

– И аз имам нещо да ти казвам. – Отново същият подем, мобилизиране на силите и една непозната решителност. Треперещото момиче, което Тиаго откри в развалините, вече го нямаше.

– Какво? – попита Зири, но малката човешка фурия вече беше стигнала до тях.

– По-късно – отговори Кару, после Зузана я хвана за ръката и я задърпа нанякъде, подмятайки разсеяно през рамо "Здравей" на Зири.

Той остави закуската си непокътната и излезе през вратата. Какво ли имаше да му казва тя? Все още усещаше докосването ѝ върху ръката си.

Веднъж, още докато беше малко момче, а тя – Мадригал, го целуна. Взе лицето му в шепи и го целуна нежно по челото. Не е за вярване колко често мислеше за това. Щастливите мигове в живота му бяха толкова малко, така оскъдни, че тази целувка нямаше много съперници в първенството за най-хубав спомен. Сега обаче се беше появил нов претендент.

Вече го имаше и споменът за топлото рамо на Кару до неговото, когато спаха в едно легло, за това как се събужда до нея. А какво би било да се събужда до нея всяка сутрин? Да си ляга заедно с нея всяка вечер? И... да изпълва с нея часовете между едното и другото. Всички часове на нощта.