Разкритието на древния ръкопис

Прошепнах същата мека заповед, която отвори високите врати, и си поех дъх с облекчение, когато те се затвориха тихо пред громолящата вихрушка на снега отвън. Щеше ли лавината, която отприщих, да достигне замъка? Щеше ли да засипе вратите отвън и да ни запечати вътре по-сигурно от всеки затвор? Очаквах Крисчън да попита как съм ги затворила, но той беше толкова погълнат от гледката наоколо, че дори не обърна внимание на това.

– Сега какво? – очарованият му поглед се плъзгаше между крехката жена в ръцете му и вътрешността на черната крепост.

– Сега ще се отправим към Среброто в будоара на краля – казах аз.

– Защо? Аз не мога да мина през него, нито пък тя.

– Аз мога. И мога да доведа помощ. Мога да доведа до огледалото някой, който да поговори с теб. Ще измислим начин да те извадим оттук и ще решим как и къде да се срещнем.

Той наклони глава и се вгледа в мен за момент.

– Има нещо, което трябва да знаеш, момиче. Моят усет работи съвсем добре тук в затвора на Ънсийли.

– И?

– Това, което каза, не беше истина.

– Ще мина през огледалото. Истина ли е? – казах нетърпеливо.

Той кимна.

– Ще отида за помощ и ще доведа някой при теб. Истина ли е?

Той отново кимна.

– Тогава какъв е проблемът, по дяволите? – беше ми се събрало много. Забавянето беше недопустимо. Съзнанието ми спокойно започна да обмисля проблема. Трябваше да продължа да се движа. Нямаше да понеса да гледам дълго жената в ръцете му. Нямаше да понеса това, което тази гледка ме караше да мисля.

Той присви очи. Те отново бяха черни. Имаше време, когато това щеше да ме изнерви, но се съмнявам, че имаше нещо, което можеше да ме изнерви отново. Аз бях надмогнала стреса, бях надмогнала страха.

– Кажи ми, че възнамеряваш да ме спасиш – заповяда той.

Това беше лесно. С всеки минаващ ден разбирах Джерико все по-добре. Хората не задават правилните въпроси. И ако отговаряш на достатъчно от грешните, до момента, в който те успеят да достигнат до правилните, ти би могъл да замаеш главите им и да ги принудиш да замълчат. Колко пъти той го е прилагал върху мен? Започнах да храня ядно уважение към неговата тактика. Особено сега, когато самата аз имах какво да крия.

– Възнамерявам да те спася – казах това и нямах нужда от детектор на истината, за да чуя откровеността в гласа си. – И ще го направя колкото е възможно по-бързо. Най-важната ми задача ще бъде да те измъкна оттук – това беше истина. Имах нужда от него. Дори повече, отколкото можех да проумея.

– Истина.

– Тогава какъв е проблемът?

– Не знам. Имаше нещо – той обърна кралицата в ръцете си.

Тя носеше блестяща бяла роба. Познавах тази дреха. Кой ли я беше избрал за нея? Дали я беше избрала сама? Как и защо? Отказвах да я погледна. Прехвърлих погледа си от роклята към лицето на Крисчън.