Небесносини грехове

Все още стоях облегната на вратата и треперех, когато Натаниел дойде при мен. Не го видях веднага, макар че стоеше точно отпред. Взирах се в пода и видях маратонките му, краката му, шортите му, преди бавно да вдигна поглед и да открия лицето му.

Имах чувството, че ми е било нужно дълго време, за да огледам тялото му и да видя тази позната физиономия и тези светловиолетови очи.

- Анита... - гласът му беше мек.

Вдигнах ръка, защото, ако някой се държеше мило с мен, щях да се разпадна.

В този момент не можех да си го позволя. След като Ашър беше станал, вероятно същото важеше и за Мюзет. При нормални обстоятелства, тази мисъл щеше да е достатъчна, за да ме накара да отида и да проверя най-близкия вампир. Днес имаше пустота. Аз се чувствах пуста. Бях това, което Мариан - учителката ми в областта на свръхественото, наричаше „зашеметена". Така става понякога, когато човек изпитва шок - физически, емоционален, какъвто и да е. Нямаше да съм от никаква полза относно свръхестествени неща, докато това не изчезнеше, ако въобще можеше. Точно в този момент ми се струваше, че светът под краката ми трябва да се отвори и голямата черна дупка, която изяждаше сърцето ми, да ме погълне.

- Какво има, Натаниел? - Гласът ми беше като едва доловим шепот. Прочистих остро гърлото си, за да повторя, но той беше чул.

- Двамата мъже, които ни преследваха със синия джип, са отвън и наблюдават задния паркинг. С друга кола са, но са те.

Кимнах и черната дупка под краката ми започна да се затваря. Все още болеше, все още бях като зашеметена, но по този въпрос това беше без значение. Оръжията не се интересуват дали имаш психическа дарба. Оръжията не се интересуват от нищо. Също така, не ти държат сметка за правилата в личния ти живот. Разбира се, кучето също не го прави, но след като приключа със стрелбата, не ми се налага да използвам лопатката за изпражнения. Е, понякога се налага да се използа чувал за тяло, но това, обикновено, не е моя работа.

Чувствах се по-добре. По-стабилно. Това можех да го направя.

- Намерй Боби Лий, искам най-добрите хора, с които разполага, за работата с колите.

- Работа с коли? - повтори въпросително Натаниел.

- Ще ги обградим и ще разберем защо ни следят.

- А ако не искат да ни кажат? - запита той.

Погледнах го, докато си слагах презраменния кобур и си махах колана, за да мога да сложа кобура. Не казах нищо, докато подготвях оръжието и го поставих точно където исках да бъде. Налагаше се да нося дръжката на оръжието малко по-ниско, отколкото ми се щеше, в случай, че исках да го извадя по-бързо, но да ме удря по гърдите, ме забавяше още повече.

Така че - малко по-ниско, за да избегна гърдите. Според легендите, амазонките са отсичали едната си гърда, за да бъдат по-добри в стрелбата с лък. Не го вярвах.

Мисля, че това е поредният пример за това как според мъжете, жените не могат да бъдат велики воини, без да се откажат от женствеността си - символично или не. Можем да бъдем страхотни воини, просто трябва да опаковаме оборудването малко по-различно. Натаниел изглеждаше много сериозен.