Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Тази дата не ми говореше почти нищо. Вярно, че делото за лишаване от право на откуп е било заведено след женитбата, но това още не означаваше, че Мейбъл не е била богата: на съдията Ъруин може би е бил нужен цял меден месец, докато намери начин да постави нахалния въпрос за зелените езици. Съдията не би си позволил да бъде нетактичен. Следователно никак не е изключено тя да е снесла златното яйце. И все пак още същата вечер аз взех влака за Савана.
Четвърт век е нищожен срок в очите на всевишния, ала човек трябва да има едва ли не неговите очи, за да разбере едно-друго за живота дори на такъв личен гражданин като Ле Мойн Карудърз, починал преди двайсет и пет години. Но аз нямах божите очи. Затова се наложи да разпитвам и душа, да прелиствам стари вестници, да разговарям с един грохнал старик, някогашен редактор, да се наслаждавам на компанията на стар мой познат, станал сега местна звезда на застрахователното дело, да се запозная и с приятелите му. Ядох печена патица, пълнена с миди и някакви грудки, ядох къри, което така чудесно приготовляват в Савана, че дори човек като мен, който няма никакво отношение към яденето, може да си оближе пръстите, пих ръжено уиски, разхождах се по красивите улици, прокарани от генерал Огълторп, любувах се на красивите строги фасади на къщите, които изглеждаха още по-строги през това време на годината, когато сведените над улиците дървета стоят голи, а вятърът носи откъм Атлантика огромни късове сиво небе, които пълзят така ниско, че задират с коремите си мачтите и комините, напомняйки прасни свини в стърнище.
Видях и къщата на Ле Мойн Карудърз. Старият пръч несъмнено е бил богат. Бил е богат и при смъртта си в 1904, както се виждаше от копието на завещанието. Но между 1904 и 1913 имаше цели девет години и през това време всичко би могло да се случи. Мейбъл Карудърз е живяла на широка нога. Така се говореше. Но всички добавяха, че средствата й са позволявали това. И доколкото можах да си изясня, нямаше основание да се мисли, че изпълнителят на завещанието, нейният чичо в Ню Йорк, не е боравил умело с ценните й книжа.
Работата изглеждаше съвсем чиста. Но има едно нещо, което човек никога не бива да забравя: книгата за съдебните решения, която се пази в съда.
И аз не я забравих. И намерих в нея името на Мейбъл Карудърз. От книгата се виждаше, че хората трудно са си взимали парите от Мейбъл. Но това не доказваше нищо. Сума богати момичета са толкова богати, че не падат дотам да плащат сметките си и трябва да ги притиснеш чрез закона, за да ги платят. Но ми направи впечатление едно: Мейбъл е добила този лош навик едва в 1911. С други думи, тя си е плащала редовно сметките през първите седем години след получаването на наследството. Обаче, разсъждавах аз, ако този мил недостатък е бил въпрос на характер, а не последица от материални затруднения, защо го е придобила така внезапно? А явно го е придобила внезапно. И от него е пострадал не само кварталният бакалин. Скоро той се озовал в голяма компания, защото Мейбъл забравила да плати сметките си на Ле Клерк в Ню Йорк за едно брилянтено колие, на шивачката си, на местния винопродавец за пратка отбрани вина и т.н. Да, Мейбъл беше живяла на широка нога, не ще и дума.
Последният иск бе от банката „Сийборд“ по повод един непогасен заем от 750 долара. Нищожна сума за Мейбъл. В Савана вече нямаше такава банка. Това разбрах от телефонния указател. А старчето от архивата в съда ми каза, че „Сийборд“ е била погълната от банката „Джорджия Фиделити“ някъде към 1920 година. В „Джорджия Фиделити“ потвърдиха: да, в 1920. А кой е бил тогава председател на „Сийборд“? Един момент, сега ще проверят. Да, ето — господин Пърси Поиндекстър. А той в Савана ли е? Не могат да кажат със сигурност — времената се менят така бързо. Но господин Петис положително знае, господин Петис, неговият зет. О, няма защо, сър. Винаги на вашите услуги.
Господин Пърси Поиндекстър се намираше сега не в Савана и не дори на този свят, защото след всяко издишване човек трябваше да чака и да чака, докато това чупливо крехко приспособление от съчки, прозрачен пергамент и филигран от сини вени събере сили за следващата дума. Господин Поиндекстър се бе полуизлегнал в инвалидната си количка, положил прозрачните си ръце върху копринения виненочервен халат и вперил поглед в метафизичната далечина. Дъх след дъх той разправяше:
— Да, млади момко… вие ме излъгахте, разбира се… но на мен ми е все едно… все едно ми е защо искате да знаете това… то вече няма значение… за никого… защото те всички измряха… Ле Мойн Карудърз умря… той беше мой приятел… най-близкият ми приятел, но това беше толкова отдавна, че… че вече не си спомням добре дори лицето му… умря и дъщеря му Мейбъл… аз направих каквото можах за нея… и дори след финансовите си затруднения тя би могла да живее прилично… дори в скромен разкош… но не, тя пилееше пари… все повече и повече… аз й отпусках значителни суми от банката… част от тях я засрамих да върне… две-три полици изплатих от джоба си… от уважение към паметта на Ле Мойн… и й ги изпратих, та дано се засрами… но не, тя нямаше срам, идваше отново при мен… гледаше ме с ония големи очи… те бяха черни, лоши очи и горяха като трескави… и пак искаше пари… накрая аз протестирах една полица… за да я засрамя и стресна… за нейно добро… защото парите изтичаха от пръстите й като вода… пребиваше се да дава приеми и угощения… за да привлече внимание, ала беше глуповата… и все пак си намери мъж… някъде от Запад, богат човек, казваха… той се ожени за нея набързо и я отведе… тя умря и докараха останките й тук… на погребението… времето беше лошо и почти никой не дойде… поне от уважение към Ле Мойн… дори някои от приятелите му не дойдоха… дванайсет години в земята… и го забравиха… хората забравят…