Момиче на пружина

Всички компютри тук долу имаха големи монитори. Някои бяха стари модели, каквито не се произвеждаха вече от половин век, и горяха повече енергия от пет нови машини, но все пак си вършеха работата, а техниците ги поддържаха в отлично състояние. И въпреки това количеството енергия, което прахосваха, беше възмутително. На Каня ѝ се подгъваха коленете само като ги погледнеше. Имаше чувството, че всеки джаул, който изяждат, бележи точка в полза на океана срещу Банкок. Побиваха я тръпки от мисълта да застане близо до такава машина.

— Благодаря ти, че дойде — каза Ратана.

— Естествено, че ще дойда.

Нито дума за предишните им лични срещи. Нито дума за общите вгорчени спомени. За отдръпването на Каня, която със закъснение бе стигнала до извода, че не може да се обвърже сериозно с жена, която рано или късно ще се наложи да предаде. Такова двуличие беше немислимо дори за нея. А Ратана още бе толкова красива, така нежно женствена. Имали бяха чудесни моменти, обичаха да се смеят. Каня си спомни една разходка с лодка на празника Лои Кратонг и хилядите хартиени лодчици, пуснати по водите на река Чао Фрая. Спомни си как Ратана седеше сгушена в нея, вълнички се плискаха в борда, а желанията и молитвите на града покриваха водата като с одеяло.

Ратана ѝ даде знак да се приближи и посочи монитора. На компютърния екран имаше снимки. А после забеляза капитанските нашивки на бялата ѝ яка.

— Съжалявам за Джайде. Той беше… добър човек.

Каня кимна и се опита да прогони спомена за срещата си с неговия фии в коридора.

— Да. — Плъзна поглед по телата от снимките на монитора. — Какво е това?

— Двама души. От две различни болници.

— И?

— Имали са нещо. Нещо, което ме притеснява. Вероятно вариант на мехурчестата ръжда.

— И какво? Яли са нещо заразено. Умрели са. Какво толкова?

Ратана поклати глава.

— Били са гостоприемници. Това нещо се е размножило в телата им. Никога не съм виждала организъм от този вид да използва бозайници за гостоприемник.

Каня плъзна поглед по записите от болничните картони на покойниците.

— Кои са пациентите?

— Не знаем.

— Не са им идвали роднини на свиждане? Как изобщо са пристигнали в болниците? Нищо ли не са казали за себе си?

— Когато са го приели, единият е бил неадекватен. Другият — в последна фаза на мултиорганна недостатъчност, каквато е характерна за мехурчестата ръжда.

— И си сигурна, че не са го прихванали от заразен плод?

Ратана вдигна рамене. Кожата ѝ беше гладка и бледа от живота под земята. Не като Каня, чиято кожа бе потъмняла по селски под слънцето на ежедневните патрулни обиколки. Но никога не би се сменила с Ратана, никога не би избрала подземията пред работата навън. Ратана беше по-смелата от двете, в това Каня не се съмняваше. И се чудеше какви ли лични демони са я подтикнали да започне работа на това адско място. Докато бяха заедно, Ратана нито веднъж не бе споделила за миналото си. За загубите си. Но загуби бе имало и сега лежаха на дъното като камъни под пенливи крайбрежни вълни. Камъни винаги имаше.