Върховният повелител

Нямаше причина да не се опитат да го осъществят. Тя погледна гърба му и се зачуди дали да не подхване отново темата, но реши да изчака. Когато спряха за почивка, тя щеше да го попита дали все още може да бъде изпълнен.

Точно когато тъмнината започна сериозно да им пречи, те стигнаха до подножието на една стръмна скала. Акарин спря и се обърна, за да огледа земята под нея.

После се обърна, седна на земята и се облегна на скалата. Сония се настани до него и усети слабата миризма на потта му. Изведнъж остро усети близостта на тялото му и мълчанието, което ги беше обгърнало. Сега беше моментът да го попита за шпионирането на ичаните, но не можеше да се накара да отвори уста.

„Какво ми става?” – помисли си тя.

„Любов” – отвърна някакъв глас в главата й.

„Не. Стига глупости – отговори тя. – Не съм влюбена. И той със сигурност не е. Аз съм неподготвена, непокорна ученичка. Колкото по-бързо успея да прогоня тези глупави идеи от главата си, толкова по-добре”.

— Имаме си компания.

Акарин вдигна ръка и посочи с пръст. Сония се взря и установи, че оглежда терена, по който бе пътувала предишната вечер. Една тъмна фигура се откъсна от сянката на един голям камък. Трудно можеше да се прецени колко далеч е от тях. В града не й се беше налагало да преценява подобни разстояния.

Сянката бе странна и определено не беше човешка.

— Това е животно – каза Сония.

— Да – отвърна Акарин. – Ийл. Това е по-дребна, опитомена разновидност на лимека. Ичаните ги обучават да проследяват и ловуват. Виж, собственикът му не е далеч.

Луната озари една фигура, която се появи след лимека.

— Още един ичани?

— Сигурно.

Тя усети как сърцето й бие силно, но не заради разни глупави любовни чувства. Един ичани отпред, един отзад.

— Ще успеят ли да ни проследят?

— Ако ийлът й надуши следата ни.

Нейният? Сония се взря във фигурата. В нея наистина се забелязваше нещо женствено. Девойката се обърна към Акарин. Той се мръщеше.

— Какво има?

Той погледна нагоре към скалата.

— Не ми се иска да хабя сила за левитиране, но там горе ще бъдем на по-безопасно място. После трябва да намерим някоя пукнатина или дупка, в която да се скрием.

— А след това?

— Ще потърсим храна и вода.

— Там горе? – попита скептично тя.

— Може и да изглежда пусто, но ако знаеш къде да търсиш, живот винаги може да се намери. А колкото по на юг отиваме, толкова по-лесно ще го намираме.

— Значи тръгваме на юг?

— Да. На юг.

Той се изправи и й подаде ръка. Тя я пое и му позволи да я издърпа на крака. Когато се обърна, пръстите му се изплъзнаха от ръката й, оставяйки кожата й настръхнала на мястото, където я беше докосвал. Сония погледна дланта си и въздъхна.

Никак нямаше да е лесно да прогони тези глупави идеи от главата си.