Върховният повелител

— Не знам. Ела тук.

Тя се изправи и се приближи до него.

— Погледни надолу, леко вляво. Виждаш ли го?

Склонът на планината се спускаше стръмно надолу. На мястото, където започваше да се разделя на хребети и клисури, Сония успя да види малка светла точка. Нещо се движеше около светлината. Нещо на четири крака...

„Малък лимек” – осъзна тя. След това забеляза и другата фигура.

— Намират се по-назад – отбеляза тя.

— Да – съгласи се Акарин. – Мисля, че изгубиха следите ни. Засега сме в безопасност.

Сония се напрегна, когато още една сянка се приближи към далечната светлинка.

— Вече са двама.

— Изглежда онзи, който едва не те хвана, се е присъединил към жената.

— Защо са създали светлина? – зачуди се тя. – Така могат да бъдат видени отвсякъде. Смяташ ли, че се опитват да ни примамят да се приближим?

Той помълча известно време.

— Едва ли. По-скоро не знаят, че се намираме толкова нависоко. Спрели са до една купчина камъни. Ако се намирахме по-надолу, нямаше да виждаме светлината.

— Ще поемеш голям риск, ако се приближиш до тях само за да покажеш на Лорлън истината.

— Така е – съгласи се той. – Но това не е единствената причина да го направя. Освен това мога да науча и как ичаните възнамеряват да влязат в Киралия. Северният проход е блокиран от Крепостта, но Южният е отворен. Ако изберат да влязат от юг, никой няма да предупреди Гилдията, че идват.

— Южният проход? – Сония се намръщи. – Синът на Ротан живее наблизо. – Това означаваше, че Дориен се намира в голяма опасност, осъзна тя.

— Наблизо, но не край пътя или в Прохода. Ичаните ще преминат като малка група чуждестранни пътници. Дори да ги забележат, ще минат няколко дни, преди Дориен да чуе за тях от местните.

— Освен ако Лорлън не му нареди да държи пътя под око и да разпитва пътниците.

Акарин не отвърна нищо. Той седеше мълчаливо и наблюдаваше ичаните. Небето се развидели на хоризонта, предизвестявайки появата на луната. Когато се появиха първите сребристи лъчи, той заговори отново.

— Ще трябва да се движим срещу вятъра, иначе лимекът ще ни надуши.

Сония погледна към купата с вода. Тя беше пълна до ръба и преливаше.

— Но ако разполагаме с време, има нещо, което трябва да свършим първо – каза тя.

Той я гледаше как се приближава до купата. Тя затопли водата с малко магия и го погледна.

— Обърни се – и да не надничаш.

Слаба усмивка накъдри устните му. Той се обърна с гръб и скръсти ръце. Без да го изпуска от очи, Сония свали дрехите си една по една, изпра ги, изми се и изсуши всичко с магия. Трябваше да изчака купата да се напълни няколко пъти, за да изпере добре дрехите. Накрая изпразни купата върху себе си. Разтърка добре главата си и въздъхна облекчено.

След това се изправи и отметна косата от очите си.

— Ти си наред.

Акарин се обърна и се приближи до купата. Сония се отдалечи и седна с гръб към него. Докато го чакаше да привърши, тя трябваше да се бори с нарастващото си любопитство. Опита се да го прогони, като се концентрира върху изсушаването на косата си и разресването на сплетените косми с пръсти.