Върховният повелител

И въпреки това този неприветлив пейзаж криеше в себе си някаква сурова красота. Цветовете бяха толкова наситени и странни. Дори небето бе различно синьо.

— Така си и знаех. Той е продължил на юг, вместо да се спусне към пустошта.

Тя примигна изненадано и видя, че Акарин отново се приближава към нея. Той я подмина и пак започна да се изкачва нагоре по склона. Тя въздъхна и забърза след него.

Последва изморително изкачване. Акарин като че ли нямаше желание да левитира и предпочиташе да се катери по стръмните скални стъпала. Той не спираше за почивка и когато последните слънчеви лъчи се скриха зад планинския връх, тя отново се почувства изтощена и всичко я болеше.

Скоро започна да копнее да поспрат за малко. Или просто да не изостава от широките му крачки. Може би ако го въвлечеше в разговор, той щеше поне за кратко за забави ход.

— Къде отиваме?

Акарин се поколеба, но не спря, нито се обърна.

— По-далеч от Прохода.

— А след това?

— Някъде, където ще сме в безопасност.

— Имаш ли някое определено място предвид?

— По-далеч от Сачака и Обединените земи.

Сония спря и заби поглед в гърба му. По-далеч от Сачака и Киралия? Нямаше ли намерение да стои наблизо, за да може да помогне на Гилдията, когато ичаните нападнеха? Не можеше просто така да изостави Киралия!

Но в думите му имаше здрав разум. Къде другаде биха могли да отидат? Не бяха достатъчно силни, за да се сражават с ичаните. И Гилдията не беше. А и тя така или иначе нямаше да приеме помощта им. Имаше ли смисъл да остават?

И въпреки това тя не можеше да повярва, че той се е предал толкова лесно. Тя нямаше да го направи. Щеше да се бори, дори това да означаваше, че най-вероятно ще загуби.

Но ако това означаваше също и да изостави Акарин... ?

Той се обърна към нея.

— Всъщност аз възнамерявам да открия групата на Карико и да го пошпионирам малко – каза той. – И когато ги намеря, ще изпратя на Гилдията образи от онова, което виждам.

Сония примигна и поклати глава. Значи я беше проверявал. Тази мисъл й донесе едновременно облекчение и гняв. След това обмисли думите му и почувства как кръвта й се смръзва.

— Ичаните ще те чуят. Ще разберат, че ги наблюдаваш – каза тя.

— Те ще...

Той се спря и се обърна към нея.

— Защо дойде, Сония?

Тя го погледна. Очите й проблеснаха опасно. От думите му я заболя, но веднага след това почувства нарастващ гняв.

— Ти имаш повече нужда от мен, отколкото Гилдията – каза тя.

Очите му се присвиха.

— Нуждая се от теб? Не ми трябва да пазя и една необучена, непокорна ученичка.

Непокорна. Ето защо е толкова ядосан. Сония се изпъна.

— Ако наистина смяташ да следваш този недообмислен план, за който спомена, със сигурност ще имаш нужда от мен – сопна му се тя.