Върховният повелител

Каретата забави ход и зави към портала на двореца. Двете огромни железни врати се отвориха навътре, дърпани от по двама стражници. Неколцина други стражници, които стояха от двете страни на портала, се поклониха, когато каретата на Лорлън влезе в големия вътрешен двор. Из него гордо се извисяваха статуи на предишни владетели. Каретата спря пред големите порти на двореца. Един пазач излезе напред и се поклони на Лорлън, който слезе от каретата.

Разпоредителят се обърна назад, за да види втората гилдийска карета, която ги следваше неотстъпно, след което пристъпи към посрещача. Задачата на тези хора бе да посрещат според съответния протокол всеки гост в двореца, а след това да представят доклад. В детските си години Лорлън беше очарован да научи, че с годините посрещачите бяха разработили своя собствена съкратена форма за писане, за да ускорят процеса.

Мъжът се поклони грациозно.

— Разпоредителю Лорлън. За мен е истинска чест. – Зорките му очи прескачаха от магьосник на магьосник, докато той учтиво ги поздравяваше. – Добре дошли в двореца.

— Благодаря ви – отвърна Лорлън. – Кралят ни покани на среща.

— Информираха ме за това. – В едната си ръка мъжът държеше малка дъска аз писане. Той извади лист хартия от жлеба му и надраска няколко бързи знака с писалката си. Стоящото наблизо момче притича до него, поклони се и грабна хартията.

— Вашият водач – каза посрещачът. – Той ще ви отведе при крал Мерин.

Момчето хукна към едната от огромните порти, отвори я и отстъпи встрани. Лорлън поведе останалите магьосници към огромното фоайе на двореца.

Залата наподобяваше онази в Университета и също бе изпълнена с крехки спираловидни стълбища. Но тук те бяха много повече и бяха украсени със злато и осветени от няколко висящи лампи. В средата й се намираше изкусно изработен стоящ часовник, който неуморно прищракваше и жужеше. Магьосниците последваха малкия си водач по стълбището към втория етаж.

Преминаха по доста сложен маршрут. Водачът им ги преведе през големи порти и широки коридори и зали.

След продължително изкачване по една тясна стълба, те се озоваха пред обикновена врата, охранявана от двама стражи. Момчето ги помоли да изчакат и се шмугна през вратата. Малко след това то отново се появи и обяви, че кралят ще ги приеме.

Когато Лорлън влезе в стаята, вниманието му веднага беше привлечено от високите тесни прозорци. Те осигуряваха изглед към целия град и отвъд него. Осъзна, че се намират в една от кулите на двореца. Когато погледна на север, той почти очакваше да види тъмната линия на планините, но разбира се, границата се криеше далеч отвъд хоризонта.

Кралят седеше в голямо удобно кресло в дъното на стаята. От двете му страни стояха съветниците му с бдителни и сериозни изражения на лицата. Лорд Миркен бе по-възрастният от двамата. Лорд Ролдън беше почти връстник на краля и доколкото Лорлън знаеше, бе считан повече за приятел, отколкото за защитник.