Върховният повелител
- Автор: Канаван Труди
- Серия: Трилогия „Черният магьосник“ #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- ISBN: 9789542989066
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховният повелител». Краткое содержание книги:
Сония е научила много в Гилдията и останалите ученици вече се отнасят към нея с неохотно уважение. Но тя не може да забрави какво е видяла в подземната стая на Върховния повелител — нито неговото предупреждение, че древният враг на страната им отново се надига. Колкото повече научава, толкова повече се засилват съмненията й в думите на водача на Гилдията. Възможно ли е действителността да е наистина толкова ужасяваща, колкото твърди Акарин или той просто се опитва да я примами в осъществяването на някакъв неописуемо мрачен план?
— Значи вашите предшественици са възнамерявали отново да обучат Гилдията на черна магия, ако се окажат изправени пред голяма заплаха?
— Така изглежда.
Кралят се замисли. Лорлън със задоволство отбеляза предпазливостта и страха, които личаха по лицето на монарха. Никой владетел не би харесал идеята да даде на магьосниците потенциално безгранични сили.
— Колко време ще отнеме?
Сарин разпери ръце.
— Не знам. Повече от един ден. Според мен Сония я е научила за една седмица, но под ръководството на Акарин. Обучението само от книгите може да се окаже по-трудно. – Той се поколеба. – Не бих препоръчал вземането на такива крайни мерки, освен ако не се окаже, че няма друг начин.
— Защо не? – попита кралят, макар да не изглеждаше изненадан.
— Може да се спасим с цената на опустошителното въздействие на черната магия върху собствените ни хора.
Кралят кимна.
— Но по всичко личи, че черната магия не е покварила Акарин. Ако е възнамерявал да подчини Гилдията и мен самия, той би могъл да го направи по всяко време през последните осем години.
— Така е – съгласи се Лорлън. – Акарин беше най-добрият ми приятел от първия ден, когато се запознахме като ученици, и аз никога не съм го смятал за безчестен. Амбициозен, да, но не и безнравствен или безмилостен. – Той поклати глава. – Но Гилдията е доста голяма и не мога да гарантирам, че всички магьосници ще проявят сдържаност, ако получат достъп до безгранична енергия.
Кралят кимна.
— Тогава може би трябва да обучим само няколко, на които може да се вярва... но само ако ситуацията стане безнадеждна, както казвате вие. Важното в случая са доказателствата. Трябва да установите дали историята на Акарин е вярна. – Той погледна към Лорлън. – Има ли нещо друго, което трябва да знам?
Лорлън огледа останалите и поклати глава.
— Ще ми се да имахме повече успокоителни или насърчителни новини, Ваше величество, но нямаме.
— Тогава сте свободни. Останете още малко, Разпоредителю. Бих искал да ви поразпитам още малко за Акарин и ученичката му.
Лорлън отстъпи встрани и кимна на останалите. Те коленичиха набързо и излязоха от стаята. По знак на краля съветниците му тихо се оттеглиха към креслата до вратата. Той се изправи и се приближи до северния прозорец.
Лорлън го последва на почтително разстояние. Монархът се облегна на перваза и въздъхна.
— Винаги съм смятал Акарин за почтен – промърмори той. – За пръв път да изпитам съмнения във верността му, и се оказа, че греша.
— Аз също, Ваше величество – отвърна Лорлън. – Ако той казва истината, значи сме изпратили най-добрия си съюзник в ръцете на врага.
Кралят кимна.
— Да, но въпреки това трябваше да го направим. Надявам се, че той ще оцелее, Разпоредителю, и то не само защото може да имаме нужда от него. Аз също го ценя като добър приятел.
Първото нещо, което Сония почувства, когато се събуди, беше болка. Тя беше най-силна в краката и ръцете й, но раменете и гърбът също бяха натъртени и отекли.
Тя се концентрира върху болката и осъзна, че мускулите я боляха, защото не бяха свикнали на физическо натоварване, а тялото й се беше схванало от съня върху коравия под. Сония извлече малко енергия и се самоизцели. Когато болката изчезна, тя усети глад. Зачуди се кога за последно беше яла и в съзнанието й нахлуха спомените от предишната нощ.
„Последното, което помня, е че бях в пещерата с Акарин”.
Тя леко отвори очи. Над нея се издигаха две каменни стени, които се срещаха в горната си част. Пещерата. Без да отваря широко очи, тя погледна към изхода. Акарин седеше на няколко крачки от нея. Докато го наблюдаваше, той я погледна и устните му се изкривиха в онази крива полуусмивка, която познаваше толкова добре.
„Той ми се усмихва”.
Сония не знаеше дали той е разбрал, че се е събудила, и не искаше усмивката му да изчезне, затова продължи да лежи неподвижно. Той я погледа още малко, после извърна глава и усмивката беше заменена от угрижено смръщване.
Тя отново затвори очи. Трябваше да стане, но не искаше да помръдне. Направеше ли го, денят щеше да започне и щеше да има още ходене и катерене, и бягане от ичаните. И Акарин отново щеше да стане неприветлив.
Тя отвори очи и отново го погледна. Кожата на лицето му изглеждаше опъната, с тъмни петна под очите. Наболата му брада подчертаваше скулите и изсечената му челюст. Той изглеждаше слаб и уморен. Беше ли спал изобщо? Или цяла нощ бе останал да я пази?
Той улови погледа й и на лицето му се изписа неодобрително изражение.