Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
Разтварят широко вратите. Изправям се на крака и тръгвам да я поздравя, защото независимо как я помня от момичешките ни години — бледа, скръбна, бедна, — сега тя е кралица на Англия, а аз съм кралицата на Шотландия в изгнание и аз, а не тя, съм тази, която се надява късметът ѝ да се промени. Правя ѝ реверанс, тя също ми прави реверанс, после разтваря ръце и се прегръщаме. Изненадана съм от сърдечността ѝ. Потупва ме по лицето и отбелязва колко съм се разхубавила, каква прекрасна коса имам. Колко ми отива роклята.
Отправям ѝ един изпитателен поглед, и ми идва да се разсмея на глас. Надебеляла е след пет бременности, кожата ѝ е станала восъчна и без блясък. Прекрасната ѝ златиста коса е скрита под неугледна шапчица, цялата ѝ шия е окичена с верижки, стигащи чак до широкия ѝ кръст, разпятие виси на шията ѝ; всички пръсти на малките ѝ, закръглени ръце са окичени с пръстени. Забелязвам с чувство на недостойно тържество, че всичките ѝ трийсет години ѝ личат, изглежда уморена и разочарована, а аз все още съм млада жена, изпълнена с надежди.
Тя казва веднага:
— Да не говорим тук сред всички. Може ли да отидем в личния ви кабинет? — и отново долавям онзи познат, дразнещ испански акцент, който тя така показно си запази, мислейки си, че я прави специална, след четиринайсет години говорене на английски.
— Разбира се — казвам и макар да живея тук, трябва да се дръпна назад и да я поканя в стаята встрани от залата за аудиенции, точно преди личните ми покои.
Съвсем свойски тя се настанява в прозоречната ниша и ми прави знак да се присъединя към нея, седнала до нея на същата височина, сякаш сме равни. Нейните и моите дами сядат на столчета достатъчно далече, за да не ни чуват, макар че всичките си умират да разберат как ще се сприятелим, когато всички знаят, че между нас има толкова много неща, и толкова много от тях са лоши.
— Изглеждате толкова добре — казва тя топло. — Толкова привлекателна! След всичко, което понесохте.
— Вие също — лъжа. Когато я видях за последно, тя беше млада вдовица, надяваща се напук на всичко, че баща ми ще ѝ позволи да се омъжи за Хари, крехка в черните си дрехи, изящна като кукла. Сега е постигнала най-съкровеното си желание, и е открила, че не е удовлетворена. Те се ожениха по любов — пламенна момчешка любов от негова страна, — но преживяха петте ѝ бременности, резултатът от които е само едно здраво дете, и то момиче. Хари си взема любовница всеки път, когато Катерина е бременна, а тя е бременна почти всяка година. Те не са златната двойка от нейните блянове. Сигурно си е мислила, че ще бъдат като майка ѝ и баща ѝ, еднакво горди, еднакво прекрасни, еднакво могъщи, влюбени завинаги.
Не стана така. Хари е станал по-висок и по-красив, по-богат и по-царствен, отколкото би могла да се надява, и хвърля огромна сянка над нея — над всички. Тя е уморена, измъчва се от неразбираеми болки. Бои се, че Бог не е благосклонен към брака им, и прекарва половината си ден на колене, питайки Го каква е волята Му. Не притежава нищо от лъчезарната увереност на майка си, кралицата-кръстоносец. Сега идва да се сприятели с мен, но дори тук носи със себе си вина. По ръцете ѝ има кръв, изпратената от нея армия уби моя съпруг, и аз не го забравям.
— Надявам се, че можете да останете при нас дълго време — казва тя. — Би било такова удоволствие и двете сестри на краля да ни гостуват в двора.
— И двете ли? Мери много време ли прекарва тук? — питам. — Не мислех, че може да си позволи да живее в двора.
Катерина поруменява.
— Идва често — казва тя с достойнство. — Като моя гостенка. Станахме много добри приятелки. Зная, че копнее да ви види.
— Не зная колко дълго мога да остана, ще трябва да си отида у дома веднага щом шотландските лордове приемат моето управление — казвам. — Това е мой дълг. Не мога да изоставя страната на съпруга си.
— Да, призована сте за голяма задача — казва тя, — в страна, която, зная, не е лесна за управляване. Толкова съжалявах за смъртта на вашия съпруг, краля.
За момент изгубвам дар слово. Не мога дори да ѝ отправя гневен поглед. Не мога да разбера как смее да говори за смъртта му, сякаш е далечно събитие, извън контрола на когото и да било.
— Случайностите на войната — казва тя.
— Необикновено жестока война — отбелязвам. — Никога преди не съм чувала за английски войски, на които е наредено да не вземат пленници.
Тя има благоприличието да добие смутен вид.
— Тези погранични войни винаги са жестоки — казва. — Както когато се бият съседи. Лорд Дейкър ми съобщи…