Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
— Ще отидем в гардеробната — заявява Катерина. Усмихва ми се. — Предполагам, че Мери вече ще е там и ще избира роклята си.
Най-после ще я видя отново. Мери, скъпата ми малка сестра, е дошла от провинциалната си къща за моя турнир. На Чарлс Брандън е възложено да прави това, което прави най-добре — навярно единственото му друго умение, освен задирянето на блудници и харченето на пари; двамата с Хари ще посрещат всички участници в турнира.
— Вече е тук? — толкова съм нетърпелива да я видя, а освен това се надявам, че ще стигнем там, преди да е избрала най-хубавите рокли за себе си. Надявам се, че Катерина е поръчала на отговорника за гардероба да се погрижи ние, трите кралици, да имаме еднакво хубави рокли. Празникът ще бъде провален, ако роклята на Мери е с френска кройка или с по-пищна бродерия, или по-модна. Тя е свикнала с най-доброто; но не бива да ѝ се позволява да засенчи кралицата. В ущърб на всички дами от кралската фамилия е Мери да бъде насърчавана да се държи неподобаващо за положението си. Тя може и да е вдовстваща кралица на Франция, но е омъжена за човек с обикновен произход, а не за високопоставен благородник като Арчибалд. Не искам тя да се откроява, или да се изтъква. Не искам хората да крещят името ѝ и да хвърлят цветя и да я насърчават да се перчи пред всички, точно както правеше, когато бяхме малки момичета.
Кралските телохранители, застанали от двете страни на вратата, ни отдават чест и разтварят широко вратите към сенчестите стаи, където висят пищните рокли на кралицата, в големи ленени калъфи, със стръкове лавандула, натъпкани в ръкавите, за да отпъждат молците, със стръкове прещип по ламперията, за да възпират плъховете. В полумрака на стаята със спуснатите капаци на прозорците виждам малкото личице с нежни като на елф черти под елегантната френска шапчица и ме обзема илюзията, че сестра ми не се е променила, че си е същото момиче, което оставих преди тринайсет години, моята малка любимка, моята малка сестра, моята малка красива кукла.
Изведнъж напълно забравям, че може да вземе най-хубавата рокля, напълно забравям, че е облечена твърде пищно за положението си, напълно забравям за изискванията на старшинството.
— О, Мери — изричам простичко. Разтварям обятия и тя се хвърля в тях и се вкопчва в мен.
— О, Маргарет! О, скъпа! О, Маги! И ми беше толкова мъчно за твоето момче Александър!
Ахвам при звука на името му. Никой не е говорил за него, откакто заминах от Морпет. Никой дори не го е споменавал. Всички ми изказаха съболезнования за смъртта на краля, но никой не е говорил за детето ми. Сякаш Александър никога не е съществувал. И изведнъж се разплаквам за него, за моето изгубено малко момче; а Мери — вече не малко момиче, а жена, която е познала самотата и сърдечната болка като мен — ме прегръща, разкопчава шапчицата ми, придърпва главата ми до рамото си и се люлее с мен, шепнейки като майка, която успокоява наранено дете:
— Тихо — казва тя. — Ах, Маги. Тихо. Бог да го прости, Бог да го приеме в небесата.
Катерина се приближава.
— За сина ѝ — казва Мери над рамото ми. — Плаче за Александър.
— Бог да го прости и да приеме душата му при Себе Си — казва Катерина мигновено, и усещам ръката ѝ около рамото си, докато тя и Мери, и аз се прегръщаме, допрели глави, и си спомням, че Катерина също е изгубила момче, и то не едно. За загубите на Катерина също никога не се говори. Тя също е погребала малки ковчези, а от нея се иска да ги забрави. Нищо на света не е по-ужасно от смъртта на дете, а ние споделяме и това, ние сме сестри и в загубата.
Трите стоим заедно, вкопчени една в друга мълчаливо в затъмнената стая, дълго време, а после бурята от скръб ме отминава, и аз вдигам поглед и казвам: „Сигурно изглеждам ужасно“. Зная, че косата ми е цялата разрошена, а носът ми сигурно е зачервен. Лицето и шията ми сигурно са зачервени и покрити с петна, а клепачите ми — подпухнали. Катерина изглежда остаряла с десет години, погрозняла от скръб. Две сълзи трептят като перли върху гъстите ресници на Мери, розовите ѝ устни треперят, а по бузите ѝ има руменина като от слънчев изгрев.
— И аз — усмихва се тя.
Турнирната арена в Гринич е по-прекрасна от всяка друга в Европа. Ложата на кралицата е разположена срещу тази на краля, и сестрите ми и аз, заедно с нашите дами, седим в центъра на трибуната, сред завеси, диплещи се от полъха на топлите ветрове, с лице към оградата на манежа. Хари и приятелите му никога не са в ложата си, разбира се; те отправят предизвикателства, не са зрители. Навсякъде около арената се веят дълги потрепващи флагове. Настилката е от пресят пясък, бял като сняг. Местата на трибуните са претъпкани с хора в най-хубавите им дрехи. Поканени са само благородниците и техните фаворити — човек не може да си купи билет, това е развлечение за най-висшето общество на страната. Търговците на Лондон и хората от провинцията идват на този пищен спектакъл, чакат зад ниските стени на арената, и се блъскат за място. По-младите, по-дръзките, се катерят отстрани, за да виждат по-добре, и са удряни и бутани долу, когато се озоват до благородниците. Всички се смеят, когато те се катурват долу.