Вестителят на бурята
- Автор: Форд Ричард
- Серия: Стийлхейвън #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вестителят на бурята». Краткое содержание книги:
Силата на Крупс накрая победи. Той успя да претърколи Стераджлио по гръб, хвана ножа с две ръце и го изви до гърлото му. Започна да го приближава малко по малко и Раг видя паниката в очите на Стераджлио.
— Чакай — рече той с писклив, отчаян глас. — Крупс, чакай. Моля те, чакай, мамицата ти.
Крупс не чака. Натиска, докато ножът не се заби в гърлото му. Раг видя кръвта — първо тънка струйка, когато Стераджлио започна да се дави, после шурна от гърлото и от устата му, когато, с едно последно усилие, Крупс заби ножа чак до дръжката.
Стераджлио продължи да се бори, плюеше кръвта, която пълнеше устата му, но Крупс държеше ножа и го чакаше да умре. Стераджлио най-сетне застина, Крупс извади ножа и се изправи, като дишаше тежко. Погледна към Фридрик. Той се взираше в него безстрастно.
— Както казах, има само едно свободно място.
Не погледна към нея, но Раг разбра какво има предвид.
Тя отстъпи, когато Крупс се обърна. Още дишаше тежко, но изглеждаше решен. Всичко досега, милите думи, игривите смигвания, не означаваше абсолютно нищо.
Той щеше да я убие.
Тя се обърна и стигна до вратата, преди някой да е помръднал. Хвана дръжката с надеждата, че не е заключена, и изпита облекчение, когато тя се завъртя. Гаснещата светлина на отминаващия ден я изпълни с надежда. Раг изскочи на улицата и се затича с всички сили.
Прецапа през една локва и едва не падна, но погледна през рамо и видя, че Крупс е по петите ѝ. Не изглеждаше гневен. Не крещеше, нито кривеше уста. Беше спокоен, делови — сякаш всеки ден преследваше момичета, за да ги убие. И това го правеше още по-ужасяващ.
Уличката изви в друга посока. Раг трябваше да намери кой да ѝ помогне. Едно „невинно“ момиче, преследвано от главорез. Само безсърдечно копеле не би се намесило.
След още един завой налетя на стена.
Задънена улица!
Огледа се отчаяно, видя една прогнила греда и я взе. Крупс идваше, чуваше го как тича през локвите. Щом се появи иззад ъгъла, тя го удари с дъската по лицето и той се стовари по гръб.
Ножът падна в прахта и Раг се втурна към него. Протегна се, сърцето ѝ препускаше, пръстите почти се сключиха около дръжката, но ръката на Крупс се вкопчи в глезена ѝ.
Издърпа я за краката и тя пльосна в локвата. Ножът беше съвсем близо, но не можеш да го достигне. Крупс я дърпаше към себе си и се приплъзваше отгоре ѝ, като я смазваше с тежестта си. Заби юмрук в лицето ѝ и я лиши от дъх и от всичко, което бе намислила да каже. Още един удар и ѝ прималя, уличката се завъртя пред очите ѝ, а лицето му започна да кръжи.
— Съжалявам, сладурано — рече той и красивото му лице се вгледа в нея без всякаква емоция. — Не исках да стане така. — Посегна и взе ножа, който беше изкалян, но все така остър.
Раг искаше да каже нещо, да се моли за живота си като Колс, но на него това не му донесе нищо добро, нямаше да донесе и на нея. Надяваше се само да не боли твърде много.
Мярна ѝ се нещо зелено.
Крупс вдигна очи и тя видя как каменните му черти се изкривяват от страх. Нещо го удари. Удари го достатъчно силно, за да падне от нея и да пльосне в локвата.
Настъпи някаква суматоха, появиха се мъже в зелено. Единият се хвърли върху Крупс, сякаш цял живот това беше чакал, и започна да го налага с юмрук, като че ли никога нямаше да спре.
Някой я прихвана и я вдигна. Главата ѝ още се маеше и внезапно ѝ стана дори по-зле, беше на края на силите си. Дрехите ѝ бяха мокри и нещо капеше по лицето ѝ.
— Всичко е наред — чу дълбок глас. — Вече няма страшно.
Раг беше виждала някъде този мъж. И макар че не си спомняше кога и къде, сега му повярва.
Тридесет и девет
Пак беше пиян, но това не бе нещо необичайно. Мерик се клатушкаше по улицата и едва не се подхлъзна на мазните павета. Изпсува китоловците и тяхната немарливост, преди да повърне на пристана. Някой, най-вероятно мърляв моряк, му се смееше, но Мерик не му обърна внимание.
Повърна и се почувства малко по-добре, само дето главата му още се маеше. Огледа се с усмивка, доволен от отвратените погледи на минувачите. Избърса уста и се загледа към пристана. Слънцето грееше и следобедът беше топъл за това време на годината. Рано или късно, по-вероятно рано, щеше да захладнее и суровите ветрове откъм Мидралско море щяха да зашибат улиците на Стийлхейвън като виещи демони. Но това беше нищо пред случващото се на север. С малко късмет обаче той щеше да е на левги в открито море, когато хуртите дойдат. Ако изобщо дойдат.
Говореше се, че са се насочили право към града. На Мерик не му се вярваше — стотици мили деляха Стийлхейвън от ордата. Можеше да се уморят да изнасилват и плячкосват по пътя и да се върнат, откъдето са дошли. Все пак беше по-добре да се омита оттук. Няма смисъл да виси и да чака да го изкорми някой дивак, когато можеше да отплува към по-приятен климат. Загарът му отиваше, а екзотичните дами на Джал Насан сигурно щяха да подивеят по такъв красив чужденец, който разказва… е, ще измисли какво да им разкаже.