Вестителят на бурята

Бърни пак сбърчи чело.

— Глупости! Не съм виновен аз, че всичко се прецака. Не аз го развързах. Освен това бях ранен — той посочи грубата превръзка на ръката си, по която бе избила кръв.

— Не, не го развърза ти, така е — Стераджлио погледна Раг, едва се сдържаше.

— Стига, достатъчно — рече Крупс.

Стераджлио и Бърни като че ли искаха да продължат спора, но размислиха. Крупс беше в ужасно настроение след обира и не искаха да го провокират.

Това изнерви Раг. Тя бе смятала, че Крупс не е толкова лош. Мислеше, че и той я харесва, а това не беше лошо. Сега не знаеше какво да мисли.

— Няма да променим нищо с приказки. Всичко отиде по дяволите — но има изход. — Крупс се вгледа в тавана и красивите му черти бяха озарени от слабата светлина, проникваща през прозореца.

Раг изведнъж усети, че трябва да се махне. Какво изобщо правеше тук? Нямаше как да помогне… Ако се измъкнеше навън и изчезнеше за известно време, дали щяха да забележат? Стераджлио вероятно щеше да забележи, защото нямаше да има в кого да се звери.

Раг се промъкна към вратата. Щеше да излезе само за няколко часа, на свеж въздух. После щеше да се върне и Крупс щеше да е готов с плана.

Спря, защото на вратата се почука бързо три пъти.

Всички вдигнаха глави, стреснати като плъхове от лъч на фенер. Бърни хвърли поглед към Стераджлио, а той — към Крупс. Крупс пък погледна към вратата.

Никой не гледаше към Раг.

Крупс кимна на Бърни да отвори и тя видя как Стераджлио посяга към ножа си. Бърни тръгна към вратата, а Крупс огледа бързо стаята за път за бягство. Раг внезапно се изплаши. Беше готова да излезе през прозореца и да хукне по покрива, но нещо я задържаше. Сякаш бяха заковали обувките ѝ за пода.

— Кой е? — попита Бърни и посегна към резето.

— Колс — отвърна глас от другата страна.

Момчетата се поотпуснаха малко, Раг — също.

Бърни дръпна резетата в горния и долния край на вратата и отвори.

Колс влетя в стаята, блъсна се в Бърни и се стовари върху един стол. Последваха го трима… не, четирима мъже. Най-едрите мъже, които Раг беше виждала. Единият връхлетя върху Бърни, преди да се е окопитил, и започна да го налага с тояга с метални пъпки. Друг тръгна към Стераджлио, който хвърли ножа и вдигна ръце в знак, че се предава. Това не попречи на онзи да го фрасне по ръката и Стераджлио изписка като момиче.

Крупс само отстъпваше, бавно и постепенно, с усмивка.

— Какво ще обичате, момчета? — попита той, когато двама от новодошлите се втурнаха към него.

Единият огледа безизразно стаята. Лицето му цялото беше грубо и осеяно с белези, сякаш сечено с брадва.

— Някой иска да си поговори с вас. Мисля, че знаете за какво.

Никой не възрази.

— Не съм виновен аз, момчета — обади се Колс, като се надигаше на крака. Беше слаб, с криви почернели зъби, а рядката му косица висеше на мазни кичури. — Веднага разбраха. Кълна се, че не съм им казвал нищо.

— Само къде да ни намерят — рече Крупс, но не изглеждаше разгневен. Раг предположи, че и той би постъпил така на негово място.