Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Така или иначе — каза той, след като отпи няколко глътки, — какво, ако Наглимунд наистина е такова място?

— Не сме сигурни. Това е едно от нещата, които ни безпокоят. — Джирики седна срещу Еолаир и вдигна тънката си ръка. — Надявахме се, че Хикеда'я са дошли тук само за да платят своя дял от сделката с Елиас и че са останали тук, защото това е крайпътна станция между Стормспайк и замъка, който се издига върху костите на Асу'а.

— Но вече не мислите така.

Това беше констатация, а не въпрос.

— Да. Нашите братовчеди се сражават прекалено яростно дълго време след отминаването на момента, когато биха могли да спечелят нещо от противопоставянето. Това не е окончателната съпротива. Колкото и голяма причина да има да ни мрази Утук'ку, това не е сляпа ненавист: тя не би жертвала живота на толкова много Деца на облаците, за да задържи една непотребна развалина.

Еолаир не беше чувал много неща за кралицата на норните Утук'ку, но от онова, което беше чувал, го побиваха тръпки.

— И какво иска тя? Какво искат те?

Джирики поклати глава.

— Искат да останат в Наглимунд. Това е единственото, което знаем със сигурност. И ще е ужасно трудно да ги изгоним оттук. Боя се за теб и за оцелелите ти воини, граф Еолаир. Боя се за всички нас.

В съзнанието на хернистиреца изникна ужасяваща мисъл.

— Прости ми, но знам съвсем малко за тези неща — макар сега да знам повече, отколкото бих желал, — но ти каза, че тези „отвъдни места“ имат някаква връзка с тайните на… на смъртта?

— Всички мистерии са еднакви, докато не бъдат разбулени — отвърна Куройи. — Опитахме се да узнаем повече за Смъртта и Небитието от А-Генай'асу, да.

— Тези норни, с които се сражаваме, са живи същества, но техният господар не е. Дали не се опитват да върнат Краля на бурите… към живота?

Въпросът на Еолаир не предизвика нито подигравателен смях, нито мълчание от изумление.

— Мислили сме за това. — Тонът на Ликимея беше категоричен. — Невъзможно е.

— Инелуки е мъртъв. — Куройи заговори по-спокойно, но със същата убеденост. — За някои неща знаем съвсем малко, но смъртта познаваме много добре. — Устните му потрепнаха в едва доловима, сдържана усмивка. — Наистина много добре. Инелуки е мъртъв. Той не може да се върне на този свят.

— Но ти ми каза, че той е в Стормспайк — обърна се Еолаир към Джирики. — Каза ми, че норните действат по негова заповед. Да не би да сме във война с нещо въображаемо?

— Наистина е объркано, граф Еолаир — отвърна Джирики. — Инелуки — въпреки че той вече не е истинският Инелуки — вече съществува единствено под формата на нещо като сън. Зловещ и отмъстителен сън, който притежава цялото лукавство, което притежаваше Кралят на бурите приживе, както и знанието за окончателния мрак, което не е притежавало нито едно живо същество… но той е само сън, независимо от всичко това. Повярвай ми, че казвам самата истина. Както ние можем да пътуваме по Пътя на сънищата, а така също да виждаме и чувстваме различни неща по него, така Инелуки може да разговаря със своите последователи в Накига чрез Дишащата арфа, която е един от най-великите от всички Главни свидетели, макар да предполагам, че единствено Утук'ку притежава уменията да го разбира. Така че той не е създание, което съществува на този свят, Еолаир. — Той посочи стените на шатрата. — Той не е реален, както е реален този плат или както е реална земята под краката ни. Но това не означава, че не може да върши огромни злини… а Утук'ку и нейните слуги са повече от реални.