Съдбовният кораб [bg]

— Моля.

Тинтаглия отметна главата си назад и нададе разтърсващ вик на гняв и омраза към настоящия момент. Позволи на гнева да се разбушува свободно в нея, позволи му да замъгли ума и очите ѝ в червена мъгла. Сетне удовлетвори молбата на създанието. Мощните ѝ челюсти сграбчиха врата на змията малко под сълзящата токсини грива. С единствено жестоко захапване тя прекъсна гръбначния ѝ стълб. Тялото се разтресе, върхът на опашката изплющя и изплиска във водата. Тинтаглия стоеше надвесена над създанието, докато то умираше. Очите му се завъртяха бавно за един последен път. Челюстите се отвориха и затвориха конвулсивно. Накрая застина.

Вкусът на змийската кръв беше трапчив и горчеше в устата ѝ. Немощните токсини жилеха езика ѝ. В този момент тя позна жизнения цикъл на съществото. Мигновено, тя беше него и трепереше от изтощение и болка. Над всичко бе обзелото я объркване. Докато се съвземаше, пълната безполезност на живота на змията я разтърси. Отново и отново тялото ѝ бе реагирало на сигналите, които ѝ казваха да мигрира и да се преобрази. Не можеше да каже колко често жалкото създание бе напускало богатите терени за хранене на юга и бе мигрирало на север.

Докато извиваше врат и поглъщаше плътта му, всичко ѝ се изясни. Съвкупността от спомените му се бе прибавила към нейната. Ако светът се бе въртял както трябва, тя щеше да предаде както своите, така и неговите спомени на потомството си. Все някой щеше да се е облагодетелствал от неговия пропилян живот. Създанието нямаше да е умряло напразно. Видя всичко, което и то беше видяло и бе било. Узна всичките му отчаяния и беше него, когато отчаянието бе дегенерирало до объркване и накрая до скотство. При всяка миграция змията бе търсила познати морски пейзажи и Помнеща. И всеки път бе оставала разочарована. Зимите я бяха подтиквали отново на юг, за да се храни и възобновява запасите на тялото си, докато завъртането на годините не я запратеше за пореден път на север. Знаеше това от драконовата си перспектива. Беше цяло чудо, че змията бе достигнала дотук само чрез спомените от змийските си минали животи. Тя погледна надолу към оголените кости и мръсотията на плътта в устата си. Дори да бе успяла да помогне на създанието да се добере до по-дълбоки води, то пак щеше да умре. Загадката на змиите, които бяха избягали от нея, бе разкрита. Тинтаглия изрови още кости и започна да ги изучава внимателно. Тук беше нейният народ; тук беше нейната раса. Тук беше бъдещето и тук беше миналото.

Обърна гръб на останките на змията. Нека реката ги унищожеше, както бе направила с толкова много други. Несъмнено ѝ предстоеше да унищожи още, докато не останеше никой. Тинтаглия беше безпомощна да промени това. Не можеше да принуди реката да стане по-дълбока, нито да промени курса си и отново да се приближи до бреговете на земите, прошарени в сребристо. Изсумтя. Господари на Трите царства. Владетели на Земята, Морето и Небето, и въпреки това повелители на никое от тях.