И се възправи сянка [bg]

— Закъснение от четири дни — замислено каза той, без да поглежда към Ваничиос. — Какво го накара да склони накрая?

— Заплаших Кинчеко, че ще го извикам на дуел, ако не ги изпрати.

— Ха! — възкликна Крийд. — Значи не го бива със сабята толкова, колкото теб.

Въпреки грижите си двамата се усмихнаха. Ваничиос дори поглади белега на бузата си с престорено възмущение. Засмяха се гръмко и привлякоха вниманието на мъжете в залата.

— Радвам се да видя, че си добре и все още цял — сърдечно каза Ваничиос. — Наистина го мисля. Твърде дълго отлагахме тази среща, а сега… — Той махна с ръка във въздуха. — Сега сме затънали до шията в неприятности и нямаме никакво време да поговорим.

Крийд избърса от окото си една сълза от смеха. Осъзна, че се радва, че е тук. Радваше се, че разговарят отново.

Макар и всяка война да е пълна с отвратителни неща, тя е в състояние да пресече обичайните глупости на живота, както нищо друго не може да го направи. Крийд си спомни колко почтен е мъжът пред него и колко човечен е към онези, които не са имали неговия късмет, за разлика от генерала, който виждаше само злочестината им. Според него това бе следствие от факта, че Ваничиос е израснал като най-малкия от четирима братя — най-ниското положение в йерархията на семейство Мичине.

Ваничиос беше надживял баща си и братята си и в крайна сметка се беше оказал принципарий на Туме. Крийд знаеше, че това е последното нещо, което Ваничиос някога е искал да бъде. Въпреки това, каза си генералът, някогашният му приятел се справяше добре с ролята си. Тя му подхождаше. Ваничиос се наведе напред, за да скъси разстоянието помежду им.

Когато заговори, гласът му беше мек.

— Изпратих ти своите съболезнования. Надявам се, че си ги получил навреме.

— Да — отвърна Крийд и примигна, — думите ти ми харесаха.

Спомняше си го — след погребението на жена му беше пристигнало писмо. Потънал в мъката си, той не му беше обърнал внимание и с времето някак беше успял да го загуби.

— Плаках, когато научих, че е починала — смело призна Ваничиос, след което бързо извърна поглед, сякаш за да не си позволи да каже повече.

Собствената му любов към Роуз беше дълбока.