И се възправи сянка [bg]

— Милостиви богове! — извика Крис и придърпа раницата по-високо на гърба си. — Краката не ме държат вече.

Кърл погледна по-възрастната жена и установи, че няма сили дори да измисли какво да й отговори. Самата нея я боляха ужасно краката и ходенето по твърдите дъски на плаващия мост, водещ към Туме, само влошаваше положението.

Бяха заобиколени от вървящи ранени и изтощени войници, които куцаха, тътреха крака и си помагаха взаимно, доколкото можеха. Както и Кърл, мъжете бяха твърде уморени, за да говорят. Мрачните им лица бяха покрити с мръсотия и кръв, като се изключеха местата, където са били шлемовете им. Очите им изглеждаха обгорени, сякаш цяла нощ са се взирали в пещ. Сега Кърл изпитваше силно другарско чувство към тези бойци. Заедно бяха преминали през най-лошото. Днес тя откри, че вече не се държи като цивилен, а като една от тях.

В обратната посока на армията вървеше доста по-голям поток от жители на Туме, които бутаха и теглеха притежанията си, опитвайки се да се измъкнат от града. Те хвърляха нервни погледи на войниците, с които се разминаваха, и по-скоро гледаха на тях не като на спасители, а като на предвестници на поражение. Кърл не беше сигурна дали не са прави.

Тя придърпа наметалото по-плътно около себе си, за да се предпази от падащата суграшица. Мократа й коса беше залепнала върху главата, а ушите й пареха от студа и тя съжаляваше, че няма качулка, с която да се покрие. Избърса лицето си и насочи поглед към гърба на войника пред нея. Мъжът трепереше. Беше изгубил наметалото си и беше обгърнал тялото си с ръце. Дъхът му излизаше от кървавата превръзка, увита около главата.

Пред него и пред дългите редици от крачещи мъже в края на моста се издигаше укрепена градска порта, чиито врати бяха отворени. Отвъд нея, от двете страни на пътя, докъдето стигаше погледът, се простираше Туме.

Само цитаделата се издигаше на твърда земя — стените и кулите бяха построени върху скалисто възвишение, високо над върховете на покривите. Останалите сгради на града, както и самият мост, бяха изградени от дърво и плаваха върху огромни салове от нещо, което Крис наричаше просто „езерна трева“ — някаква растителност, типична за езерото, която филтрира минералите и хранителните вещества във водата и я поддържа чиста като планински поток. Кърл можеше да види чак до тинестото дъно и покритите с водорасли и растения скали долу. Близо до повърхността се мяркаха рибни пасажи, които ядяха от носещите се във водата дълги филизи на водорасли.

Вече й беше ясно защо езерото се нарича така. На някои места то бълбукаше, особено покрай южния бряг, където повърхността се пенеше, кипеше и от нея в по-хладния въздух се надигаше мъгла.

— Ако слезеш там, на брега — каза Крис, забелязала нейния интерес, — можеш да изкопаеш дупка, да изчакаш водата да се стече в нея и след това да си сготвиш закуската.

Кърл успя да кимне. Тя се зачуди как някой изобщо може да мисли за ядене при тези обстоятелства, когато въздухът миришеше на развалени яйца.