Деца от кръв и кости [bg]

— Искаш ли да дойдеш? — питам го тихо. — Една разходка може да е полезна за крака ти.

Нищо. Сякаш говоря на въздуха.

— Тзеин…

— Оставам тук. — Той се размърдва и протяга шия. — Не ми се разхожда с всички.

Спомням си думите на Зу. Предположих, че има предвид Куаме и Фолаке, но сигурно и Инан е отвън. Тзеин е толкова ядосан, че ако види Инан, нещата само ще се влошат.

— Добре. — Обличам дашикито и завързвам косата си с кърпа на сини и червени шарки, оставена от Зу. — Ще се върна скоро. Ще ти донеса нещо за ядене.

— Благодаря.

Хващам се за отговора, повтаряйки го в главата си. Щом Тзеин вече успя да измърмори някаква благодарност, може би нещата ще се подредят.

— Зел. — Той поглежда през рамо и среща очите ми. — Внимавай. Не искам да оставаш сама с него.

Кимам и излизам от палатката, а предупреждението на Тзеин ми тежи. Но щом тръгвам през лагера, всякаква тежест се изпарява.

Слънчева светлина залива широката долина, всяка частица от тучната зеленина е изпълнена с живот. Млади божници бързат през лабиринта от колиби, палатки и коли. Всеки от тях грее с бялата си коса и ярките мотиви, втъкани в дашики и кафтани. Сякаш обещанието на Небесната майка е пред очите ми, оживяло след толкова години.

— Богове! — въртя се аз, опитвайки се да видя всичко, когато Зу ми маха с ръка.

Никога не съм виждала толкова божници на едно място, особено изпълнени с толкова много… радост. Тълпата се смее, а белите им коси са сплетени на расти или разпуснати. Непозната свобода се усеща в стойката им, в походката им, в очите им.

— Внимавай!

Вдигам ръце нагоре, когато група младежи изтичват покрай нас. Най-възрастните в тълпата изглеждат на около двадесет, не повече от двадесет и пет. От всички хора пред нас те са най-озадачаващите — никога през живота си не съм виждала толкова много възрастни божници извън затворническите килии или пазарите за работници.

— Най-после!

Зу ме хваща под ръка, а на лицето й грее широка усмивка. Дърпа ме край боядисаната в жълто кола, където чакат Инан и Амари. Когато ме вижда, Амари се ухилва, но усмивката й изчезва, защото не вижда Тзеин.

— Искаше да си почине — отговарям на незададения й въпрос.

И не искаше да вижда брат ти.

Инан ме поглежда, красив в кобалтовия си кафтан с прилепнали шарени панталони. Изглежда различен без острите линии и назъбения метал на униформата. По-мек. По-топъл. Бялата ивица грее ярко в косата му този път, без да я крие под шлем или черна боя. Гледаме се един друг известно време, но на Зу й трябва само един миг, за да застане между нас и да ни дръпне след себе си.

— Направили сме доста, но имаме още много работа, ако искаме да сме готови за вечерта. — Тя говори много бързо, винаги откривайки нещо ново, което да каже още преди да е свършила предишната си мисъл.